Хедър поклати глава.
— Не разбирам. Всички изглеждате много приятни хора, защо тези отрепки искат да ви убият?
Жан-Люк, Ангъс и Ема се спогледаха.
— Сигурен ли си, че Роман и семейството му са добре? — смени темата Жан-Люк.
— Добре са — отговори Ангъс. — Конър иска да ги скрие. Роман първоначално беше против, смятайки, че е проява на страх от негова страна, но накрая се вслуша в разума. Не можем да позволим нещо да се случи с Шана или Константин.
Жан-Люк кимна.
— Къде ще отидат?
— Конър отказа да каже на когото и да било. И аз съм съгласен с него. Двамата с Ема заминаваме за Източна Европа, за да търсим Касимир. Ако ни заловят… е, не искаме да знаем повече отколкото е нужно.
Хедър се намръщи. Чутото звучеше като война.
Лицето на Ема доби войнствено изражение.
— Трябва да се погрижим за Касимир веднъж завинаги.
— Ще дойда с вас.
Жан-Люк стисна бастуна си с две ръце.
— Не. Трябва да останеш тук.
Ангъс погледна към Хедър.
Тя се вцепени.
— Ние можем да се грижим за себе си.
Погледът на Жан-Люк се зарея над нея, Бетани и Фиделия.
— Не, Ангъс е прав. Трябва да остана тук.
— Касимир и Луи вече знаят, че си в Тексас — предупреди го Ангъс. — Така че си много уязвим. И след като Конър тръгва с Роман тази вечер, мога да ти оставя само неколцина мъже — той посочи към групичката с Роби. — Иън, Финиъс и Фил са тук, за да ти помогнат.
— Merci. — Жан-Люк докосна рамото на Хедър. — Сега разполагаме с достатъчно охранители. Ти и семейството ти ще бъдете в безопасност.
— Благодаря ти.
Тя потръпна и се запита какво ще последва.
— Хедър!
Вик от далечината привлече вниманието й. Били крачеше към нея, а лицето му беше мрачно. Нещо неразбираемо пращеше от радиостанцията му и той намали звука.
— Хедър, имам лоши новини. Някой е подпалил къщата ти.
Глава 12
По дяволите този Луи! Жан-Люк беше сигурен, че негодникът стои зад това. Ужасеното изражение на Хедър го измъчваше през цялото време, докато пътуваше към горящата й къща. Искаше да я закара, но шерифът настоя тя да отиде с неговата кола. Така че Жан-Люк седна на предната седалка, докато Роби шофираше БМВ-то му. Беше ходил в къщата й само два пъти, но усещаше загубата. Хедър вероятно я чувстваше хиляди пъти по-силна.
Болката й го нарани много повече от разрушения му във Франция замък. Беше го купил преди тридесет години, за да може да се преструва, че произлиза от старо и благородно семейство. Но истината беше, че никога не бе имал семейство и студената купчина камъни не можа да създаде чувството за топлина и уют, които бе жадувал.
Докато минаваха през малката индустриална зона на Шницълбърг, Жан-Люк забеляза, че няколко стари сгради бяха запечатани.
— Тези сгради може би имат каменни изби.
— Да — отговори Роби. — Трябва да ги проверим по-късно.
— Мислиш, че Луи може да се укрива в една от тях? — попита Иън от задната седалка. — Ангъс ни разказа малко за него.
— Да, какъв нещастник — добави Финиъс МакКини. — Избил е всичките ти приятелки, а?
Жан-Люк се размърда на мястото си, за да погледне назад. Познаваше Иън от векове.
Вампирът изглеждаше на петнадесет, но беше много по-възрастен. Ангъс го беше трансформирал в битката при Солуей Мос през 1542 година. До Иън седеше висок, чернокож мъж с необичайното фамилно име МакКини.
— Не вярвам, че сме се срещали преди. Аз съм Жан-Люк Ешарп.
— Казвам се Финиъс, но може да ме наричаш д-р Фанг.
— Благодаря ти, че дойде. — Жан-Люк се обърна към третия мъж на седалката. — Ти си един от дневните охранители на Роман?
Фил кимна.
— След като Роман и Конър заминават, няма кого да пазя през деня — усмихна се смъртният. — Но някой трябва да пази вас.
— Готин си, брато — каза Финиъс.
Жан-Люк се съгласи. Беше трудно да се намери надежден смъртен. Бунтовниците гледаха на смъртните като на добитък и се наслаждаваха да се хранят от тях и след това да ги убиват. Останалите вампири също се хранеха от смъртни преди Роман да открие синтетичната кръв, но никога не ги убиваха. Напротив, опитваха се да предпазят смъртните от Бунтовниците. Бяха убили стотици Бунтовници по време на Великата вампирска война през 1710 година.