— Има твърде много хора. Не мога да видя — прошепна малкото момиченце. — Къщата ми все още ли е там?
— Да, и изглежда добре отпред. Огънят вече го няма.
Долна й устна се разтрепери.
— Искам мама.
Аз също.
— Ще я намерим.
Жан-Люк поведе Бетани през тълпата.
— Кой мислиш, че е запалил пожара? — попита Фиделия докато вървеше до тях. — Онзи лош тип, Луи ли?
— Така мисля.
— Трябваше да си остана вкъщи. Щеше да е пълнен с олово, ако го бях хванала — тя потупа чантата си.
Бетани спря и дръпна ръката на Жан-Люк.
— Не искам куклите ми да пострадат.
Гърлото му се сви при вида на сълзата, която се стече по бузата й. Той клекна пред нея.
— Ако изгубиш нещо, аз ще го възстановя.
Зелените й очи бяха същите като на майка й. Докато очите на Хедър можеха да светят с гняв, да блестят от веселие или да потъмняват с подозрение, то тези на Бетани бяха широко отворени и изпълнени с притеснение и нужда. Дълбоко в себе си той усети, че сърцето му откликва. Така ли се чувстваше един баща? Mon Dieu. Никога не бе очаквал, че ще усети нещо подобно.
Беше толкова… странно.
Винаги бе мислил, че да си родител означава да защитаваш и да бъдеш отговорен. Никога не бе очаквал такъв силен прилив на… нежност. Не беше сигурен дали му харесва. Усещаше се дяволски уязвим. Ако нещо се случеше с това малко момиченце, как би могъл да живее със себе си?
— Всичко ще е наред.
Жан-Люк избърса сълзата с палеца си и се надяваше, че звучи убедително. Изправи се и я поведе през тълпата.
— Мамо!
Бетани се отскубна и побягна наляво. Малкото зелено мече падна от джоба й на улицата.
Хедър стоеше на около петнадесет метра от тях и говореше с шерифа. Обърна се, щом чу гласа на дъщеря си, наведе се и разтвори ръце, за да я прегърне.
— Мамо, играчките ми добре ли са?
Бетани скочи в прегръдките на майка си. Хедър се изправи, държейки дъщеря си.
— Всичко е наред, миличка. Огънят не е стигнал до твоята стая.
Очите й срещнаха тези на Жан-Люк, но после отклони поглед. Той трепна от болката, която видя в тях. Вдигна малкото мече и тръгна към нея.
— Толкова съжалявам.
— Защо? — Били го погледна подозрително. — Имаш ли нещо общо с това?
— Разбира се, че няма — нахвърли му се Хедър. — Той беше с нас на панаира.
— Може да е платил на някого да го направи — измърмори Били. — Крие нещо, сигурен съм.
— И аз крия нещо точно тук — изръмжа Фиделия, притискайки чантата към гърдите си.
— Какви са щетите по къщата? — Жан-Люк подаде малкото зелено мече на Фиделия, за да го пази.
— Извадихме късмет — каза Хедър и остави дъщеря си на земята — Изгубихме само кухнята отзад. Баща ми я уголеми, когато бях малка. Разширението се издаваше от гърба на сградата. Сега почти го няма, но основната част на къщата е наред.
— Щастливка си да имаш толкова любопитна съседка.
Били посочи къщата вдясно.
— Телма каза, че е видяла непознат мъж да се спотайва около дома ти. Вече набирала 911, когато пожарът започнал.
Жан-Люк не се съмняваше, че това е бил Луи.
— Тя описа ли мъжа?
— Защо ви пука, г-н Шарп? — изгледа го Били сърдито. — Да не би да е някой, който познавате?
Жан-Люк стисна зъби.
— Никога не бих причинил нещо лошо на Хедър или семейството й.
— Е, някой друг го е направил — изръмжа шерифът. — Имаш ли някакви врагове, Хедър? Или други гаджета?
— Не.
— Да си ядосвала някой ученик?
— Не.
Били се олюля на пети.
— Предполагам, че може да е бил бившият ти. Коуди се държи доста странно напоследък.
Хедър дръпна дъщеря си по-близо до себе си и погледна гневно Били.
— Сега не е моментът да го обсъждаме.
— Засега къщата остава запечатана. Никой не трябва да влиза.
Хедър изглеждаше шокирана.
— Но дрехите ни…
— Никой няма да влиза — повтори Били. — Не може да замърсявате местопрестъплението.