— Това е абсурдно — възрази Хедър — Престъплението се е случило в кухнята. Можем да влезем през главния вход и да се качим до спалните си.
— Искам си играчките — изскимтя Бетани, прегръщайки огромната си жълта мечка.
Били се закани с пръст към Хедър.
— Няма да влизаш вътре и това е окончателно!
Бузите й се зачервиха от гняв.
— Не се притеснявай — успокои я Жан-Люк. — Ще се уверя, че ще получите всичко, от което се нуждаете.
Тя му хвърли изнервен поглед.
— Не мога да ти позволя да поемеш такива разходи. — Обърна се и погледна Били. — Колко скоро ще можем да влезем вътре?
Той сви рамене.
— След няколко седмици или месеци. Ще поставя офицер на улицата, за да сме сигурни, че никой няма да влезе и да вземе нещата ти. Имаш ли къде да останеш?
Тя въздъхна.
— Ще измисля нещо.
— Те ще останат с мен — съобщи Жан-Люк. — Имам стая за гости, която могат да използват.
Били присви очи.
— Ти не си ли собственик на модерния магазин в края на града?
— Да, Бутик Ешарп.
— Както и да е — измърмори мъжът. — Значи магазинът е и твой дом?
— За момента, да.
— Извинете ни за минутка. — Били сграбчи ръката на Хедър и я дръпна на няколко метра от тях.
Жан-Люк постави ръка върху рамото на Бетани, за да я спре да не изтича при майка си. Обърна се и погледна към къщата, но все още можеше да чуе шепота на шерифа.
— Не знам защо, но този тип те преследва, Хедър. Може да е подпалил огъня, за да те принуди да живееш с него.
— Не би го сторил — измърмори тя.
— Откъде знаеш? От колко време го познаваш?
Хедър въздъхна.
— От петък.
— И ще живееш с него? Не мислех, че си толкова глупава.
Жан-Люк стисна месинговата дръжка на бастуна си. Беше чул достатъчно. Той тръгна към тях.
— Имаш ли му доверие? — попита Били.
Жан-Люк спря и затаи дъх, докато очакваше Хедър да отговори.
— Да, имам му — прошепна тя.
Беше точно това, което се надяваше да чуе, но въпреки това премина през него като електрошок. Тя се обърна и срещна погледа му. Колеблива усмивка изви устните й, но очите й запазиха предпазливостта си. Може и да твърдеше, че му се доверява, но той имаше усещането, че не се чувства съвсем удобно с него. Трябваше да действа внимателно. Ако тя разбереше истината прекалено рано, можеше да я изгуби завинаги.
Имаше нещо уникално в Хедър. Не беше сигурен какво точно, може би комбинация от няколко неща. Притежаваше красиво лице и коса, но в неговата работа това се срещаше често. Имаше тяло, което караше лигите му да потичат. Жадуваше да целуне всеки сантиметър от нея.
Въпреки това, чувствата му далеч надхвърляха обикновеното желание. Харесваше начина, по който говореше, как работеше умът й и чувство й за хумор и състрадание. Харесваше я. Беше толкова просто, но го усещаше така силно.
— Ще дойдеш ли вкъщи с мен? — попита той.
Тя изучаваше очите му и изражението й се смекчи.
— Да, дай ми само минутка.
Били посегна към ръката на Хедър и се намръщи, когато тя се отдръпна.
— Ще се отбия утре, за да се уверя, че всичко е наред — каза той и прониза Жан-Люк с предупредителен поглед.
— Тя ще е в безопасност с мен — докосна рамото й той.
За щастие, Хедър не се отдръпна.
Били се обърна и прекоси двора й. Изкрещя на заместника си да донесе лентата за ограждане на местопрестъплението.
— Не мога да повярвам, че това се случва — прошепна Хедър, докато полицаите опъваха лентата около верандата й. — Нямаме никакви дрехи.
— Имаш късмет. Аз създавам дрехи.
Тя го погледна несигурно.
— Имаш ли нещо, което ще стане на мен или на Бетани и Фиделия?
Той погледна към възрастната жена. Тя бе почти толкова широка, колкото и висока.
— Имам някои дизайнерски чаршафи.
Хедър извъртя очи.
— Тогата ще омръзне след няколко дена. Просто ще мина покрай магазина с намаления и ще купя някои неща. Слава богу, отворен е денонощно.
Той трепна.
— Бих предпочел да носиш нещо хубаво.
— Това е всичко, което мога да си позволя в момента.
— Няма да плащаш за случилото се — посочи той към къщата й. — Вината е моя.
— Не ти запали пожара.
— Знам кой го е направил.
Очите й се разшириха.
— Сигурен ли си, че е бил той?
— Да, това е извратеният начин на Луи да обяви, че знае коя си.