Тя извади нещо от чантичката си — малко тефтерче и химикал. Не, беше молив. Пишеше нещо. Не, скицираше. Ченето му увисна. Zut! Тя рисуваше новата му рокля, крадеше модела му.
Жан-Люк присви очи. Как смееше толкова безочливо да копира роклята му пред всички. Коя, по дяволите, беше тя? От Ню Йорк ли беше дошла със Саша Саладин?
Вероятно работеше за някоя от другите известни модни къщи. Те щяха да са очаровани да получат копия от последните му модели.
— Merde — изруга той и грабна сакото от стола си.
— Къде отиваш? — попита Роби, както винаги бдителен.
— Долу — отговори Жан-Люк и навлече сакото си.
— В изложбената зала? — намръщи се Ангъс. — Не. Някой може да те разпознае. Не бива да рискуваш.
— Те са местни хора — обясни Жан-Люк. — Не знаят кой съм аз.
— Не можеш да си сигурен — Роби тръгна към вратата. — Ако искаш нещо от магазина, аз ще ти го донеса.
— Не е нещо. А човек — Жан-Люк посочи към прозореца. — Долу има шпионин, който краде моделите ми.
— Шегуваш се — Ема изтича до прозореца, за да провери. — Къде е той?
— Тя — Жан-Люк погледна през прозореца. — До бялата — не. Zut! Преместила се е при червената рокля.
— Остави на нас да се справим с нея — каза Ангъс и се присъедини към Роби до вратата.
— Не — Жан-Люк се отправи към изхода и спря пред двамата шотландци, които препречваха пътя му. — Махнете се! Трябва да разбера кой й плаща, за да ме шпионира.
Ангъс вирна упорито брадичка, кръстоса ръце и отказа да помръдне.
Жан-Люк повдигна въпросително вежда към приятеля си.
— Твоята компания работи за мен, Ангъс.
— Да, плащаш ни, за да те пазим, но не бихме могли да го сторим, ако се държиш глупаво.
— А аз ти казвам, че това са местни хора, които не ме познават. Досега Алберто винаги е действал като мой посредник. Остави ме да мина преди този шпионин да си тръгне с моделите ми.
Ангъс въздъхна:
— Много добре, но Роби ще дойде с теб. — Той прошепна инструкциите си на праправнука си. — Не позволявай на никого да го снима. И го пази. Той има врагове.
Жан-Люк изсумтя, докато напускаше офиса си. След няколко крачки вече беше стигнал до задното стълбище. Ангъс за слабак ли го мислеше? Знаеше как да се защитава. Разбира се, беше част от списъка за елиминиране на Касимир, но и останалите присъстваха в него. Освен това Жан-Люк имаше и други врагове. Един мъж не би могъл да живее повече от петстотин години, без да ядоса някой и друг вампир. Сега обаче се беше сдобил с нов противник. Крадец с лице на ангел.
Стигна до последното стъпало и се отправи по страничния коридор към изложбената зала. Стъпките на Роби отекваха надолу по стълбите зад гърба му.
Когато Жан-Люк влезе в магазина, хората се обърнаха към него, но бързо извърнаха глави. Много добре. Никой не го разпозна. Лъхна го ароматът на различни кръвни групи, подобно на сладък апетитен човешки бюфет. Общуването със смъртни представляваше проблем за самоконтрола му, докато Роман не разработи синтетичната кръв през 1987 година. Сега Жан-Люк и всичките му приятели вампири се стараеха да се заситят с нея, преди да пристъпят в компанията на смъртни.
Забеляза, че Роби обхожда помещението, оглеждайки се за фотографи. Или наемни убийци. Жан-Люк заобиколи стария мъж с бастуна и се отправи към крадлата. Спря на няколко сантиметра зад нея. Беше висока — върха на главата й стигаше до брадичката му. Ароматът на кръвта й беше свеж и сладък. Тя беше смъртна.
— Простете, mademoiselle.
Тя се обърна. Очите й бяха зелени. Zut! Красивите й очи се разшириха, когато го погледна. Нямаше нищо по-тъжно от паднал ангел.
Той й се намръщи и каза:
— Дайте ми една основателна причина, поради която да не помоля да ви арестуват.
Глава 2
— Моля? — премигна Хедър. Отне й известно време да възприеме френския акцент на възхитителния мъж пред себе си, но можеше да се закълне, че той я заплаши с арест. Усмихна се ведро и протегна ръка.
— Как сте? Аз съм Хедър Лин Уестфийлд.
— Хедър? — странното му произношение изпрати тръпки надолу по гърба й.
Името й прозвуча като Едхър, меко и сладко като любовно обръщение. Той пое протегнатата й длан с двете си ръце.
— Да?