— Женската тоалетна. Мъжката тоалетна. Конферентната зала.
От лявата страна на коридора имаше само една врата:
— Това е модното студио. — Той спря пред големите двойни врати и набра кода на алармата.
Хедър не можеше да види през него.
— Ако ще работя тук, не трябва ли да знам комбинацията за алармата.
Жан-Люк се поколеба.
— Алберто я знае.
Той отвори вратата.
Не й се доверяваше с кода? Хедър влезе в студиото намръщена.
— И Алберто ли ще работи тук?
— Oui.
Жан-Люк включи лампите.
Бетани ахна.
— Толкова е голямо!
— Огромно е — кимна Фиделия.
— Да, така е.
Хедър огледа огромната зала. Нямаше и следа от битката в петък вечер. Потрошеният манекен беше изчезнал.
Жан-Люк посочи към витото стълбище в далечния ляв ъгъл.
— Това води към модния подиум над магазина. Ще послужи за пряк път до спалнята ви на горния етаж.
— Разбирам. Сега можем ли да се качим? Бетани е много изморена.
Той се поколеба, наклони глава и се намръщи.
— Скоро ще е готово. Елате, трябва да знаете къде е кухнята.
Хедър го последва обратно в коридора и забеляза врата в края му.
— Това изход ли е?
Той погледна към вратата.
— Води към мазето. Няма да имаш работа там — Жан-Люк тръгна бързо в обратна посока, връщайки се към изложбената зала. — Ще затворим магазина. Така ще е по-безопасно.
Те го последваха обратно.
Фиделия се спря пред стъклена витрина, пълна с чанти, изработени от присъщата за моделите на Жан-Люк материя, щампирана с хералдически лилии.
— Ще ми е от полза една по-голяма чанта за пистолетите ми.
— Може да вземеш, която пожелаеш — предложи й Жан-Люк, докато се насочваше към коридора отляво.
Хедър погледна неодобрително Фиделия, но детегледачката просто й се усмихна.
— Може ли и аз да си взема една чанта? — попита Бетани.
— Не.
Хедър се намръщи при мисълта за четиригодишното си дете, което носи чанта за осемстотин долара.
Докато влизаха в коридора от лявата страна, Жан-Люк посочи към първия етаж.
— Това е офисът на охраната. Ако имате нужда от помощ, отивате там.
— Разбрано.
Хедър забеляза панел с клавиатура до вратата.
— Складове — Жан-Люк посочи наляво. — Офиса на Алберто — допълни и после спря пред вратата отдясно. — Това е кухнята. Може да я използвате, когато пожелаете. — Отвори вратата и се отдръпна, за да ги пусне да влязат.
Беше повече от кухня. Имаше малка трапезария и кът за сядане, в комплект с удобен диван, фотьойли и телевизор. Продължаваше като помещение с пералня и сушилня. Хедър влезе в стаята и се възхити на чистите уреди, блестящи и нови. Шкафовете бяха пълни с красиви изделия от стъкло и камък.
— Обожавам приборите в тоскански стил — каза тя.
— Мислех да си купя няколко от магазина с намаления. Откъде взе твоите?
— От Тоскана — усмихна се той.
— О, ясно.
Бузите й пламнаха. Богатите живееха в друг свят.
В хладилника от неръждаема стомана имаше само няколко соленки и сиренца заедно с три бутилки неотворено шампанско — без съмнение остатъци от партито в петък вечер. Килерът беше напълно празен.
Тя затвори вратата му.
— Какво ядете всички тук?
Жан-Люк трепна.
— Забравих за това. Ще кажа на охраната да се погрижи.
Как можеше да забрави за храната? Хедър забеляза дъщеря си отпусната на дивана, заспивайки върху жълтата мечка.
— Вече наистина трябва да отидем в стаята си.
Той наклони глава, сякаш се опитваше да чуе нещо.
— Вече е готова.
— Добре.
Хедър размени въпросителен поглед с Фиделия. Жената леко поклати глава. Или не знаеше или не искаше да говори за това сега.
Хедър помогна на Бетани да се изправи.
— Да вървим, скъпа. Почти стигнахме.
Докато напускаха кухнята, Хедър забеляза Алберто да излиза от стаята в далечния край на коридора. Той се препъна, държейки се за врата с една ръка. В другата носеше две вечерни рокли. Мъжът погледна обратно към отворената врата.
— Ще ги преправя, както пожелахте.
— Гледай да го направиш — изсъска гласът на Симон, преди тя да затръшне вратата.
Алберто се забърза надолу по коридора, но се поспря, когато ги забеляза.