Жан-Люк стисна бастуна си толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
— Проблем ли има?
Хедър го погледна, изненадана от ядосания му тон.
Алберто се изчерви.
— Трудно е да им се угоди.
— Несъмнено. — Жан-Люк го изгледа гневно. — Един мъдър човек дори не би опитал.
Италианецът сведе поглед.
— Знам, че си прав, но те са толкова… красиви.
Той потърка врата си.
Хедър присви очи. Това по пръстите му кръв ли беше?
— Извинете ме.
Алберто се спусна към вратата, която водеше към офиса му и влезе вътре.
— Оттук.
Жан-Люк им направи знак да го последват. Хедър и Фиделия отново се спогледаха.
Той спря.
— Това са задните стълби.
Разбира се, имаше тясно стълбище, което водеше към втория етаж.
Хедър погледна към дъното на коридора и вратата, от която беше излязъл Алберто.
Още един панел с клавиатура.
— Това спалнята на моделите ли е?
Жан-Люк погледна към вратата и се намръщи.
— Тази води към мазето. Нямате работа там.
Той се заизкачва по стълбите.
Хедър хвърли още един поглед към забранената врата, преди да последва Жан-Люк нагоре. Изкачването се проточи, понеже Бетани взимаше само по едно стъпало наведнъж и настояваше да носи сама мечката си. Мислите на Хедър се върнаха към вратата за мазето. Защо я държаха заключена? Ами другата, в края на предния коридор? И тя ли беше заключена?
Какво имаше там долу? Чудовища ли? Симон и Инга със сигурност пасваха на това определение. Хедър изсумтя и се укори за странното си въображение. По-скоро беше нещо свързано с бизнеса, като например нелегална шивачница за имигранти. Тя стигна последното стъпало.
— Това е офиса ми — Жан-Люк посочи врата с друг алармен панел. — Ще ви го покажа по-късно.
— Добре.
Хедър забеляза камера за наблюдение.
Точно тогава една врата надолу по коридора се отвори и се появиха двама мъже. По-точно мъж и момче, помисли си младата жена, когато ги огледа по-добре. Тя си спомни, че ги беше виждала преди с Ангъс МакКей.
Тийнейджърът с килта й се усмихна.
— Стаята ви е готова, г-жо Уестфийлд.
— Благодаря ви. Моля, наричайте ме Хедър.
— Много добре. Аз съм Иън, а това е Финиъс.
— К’во става? — Чернокожият мъж, носеше униформата, състояща се от панталон цвят каки и тъмносиньо поло.
— Ние ще тръгваме — Иън подкани Финиъс да го последва. — До утре вечер.
— Лека нощ — Хедър забеляза меча, прикрепен към гърба на Иън, докато той минаваше покрай нея. Двамата заслизаха по стълбите. Колко странно, момчето, което изглеждаше на петнадесет, се държеше сякаш е по-старши. — Не е ли прекалено млад, за да бъде охранител?
— По-възрастен е, отколкото изглежда — Жан-Люк отвори вратата, през която Иън и Финиъс току-що бяха излезли. — Това е вашата стая.
Бетани изтича вътре и изписка.
— Какво?
Младата жена се втурна вътре и се спря зашеметена.
Фиделия влезе и се блъсна с Хедър.
— Ay, caramba — прошепна тя, оглеждайки стаята.
— Играчките ми!
Бетани пусна жълтата мечка на пода и клекна пред къщата си за кукли.
Хедър премигна, останала без думи. Паркирана до къщичката беше и количката за кукли. Забеляза кутията си с гримове върху тоалетката.
— Как го постигна? Заместник-шерифът пазеше вратата.
— Охраната ми е отлична — каза Жан-Люк.
Трябваше наистина да са много добри, след като бяха успели да измъкнат всички тези неща от къщата.
Фиделия пусна чантата си върху едното от огромните легла и седна.
— Как са го направили?
— Няма значение. — Той изглеждаше притеснен. — Помислих, че това ще ви зарадва.
— Аз се радвам! — съобщи Бетани.
А аз съм подозрителна. Хедър огледа бавно стаята. Стените бяха боядисани в мек нюанс на зелено. Двете легла бяха покрити със сини завивки. Красива стъклена нощна лампа беше поставена на нощното шкафче между двете легла. Над тоалетката, вместо огледало, имаше страхотна картина на Моне. До стената бяха подпрени торбите с покупките им.
— Хедър? — Жан-Люк се обърна към нея. — Стаята добре ли е?
— Да. — Тя избегна погледа му. — Благодаря ти.
Очевидно той се опитваше да я направи щастлива, но се беше получил обратният ефект. Тя не знаеше какво да мисли.
— През следващия час и нещо ще съм в офиса си в дъното на коридора, ако имаш нужда от мен. Роби скоро ще докара пикапа ти.