Хедър изсумтя.
— Не трябва да си екстрасенс, за да го разбереш. Това място крие тайни. Тайни, които Жан-Люк иска да скрие от мен.
— Съгласна съм.
— Тогава как мога да му се доверя?
Фиделия се облегна на възглавницата си и се намръщи.
— Трябва да си много внимателна.
Очите на Хедър запариха от напиращите сълзи. Толкова много искаше да му се довери. Изглеждаше така съвършен, но тя нямаше друг избор. Трябваше да запази дистанция помежду им. Не можеше да си позволи да се влюби в него.
Глава 14
Жан-Люк крачеше из кабинета си. Беше направил глупава грешка. Помисли, че гледката на играчките на дъщеря й, ще я зарадва. Със сигурност ощастливи Бетани. Ала Хедър… Беше успял само да я направи по-подозрителна. Тя бе умна. Не можеше да си позволи да я подцени отново. Освен това беше силно независима и не се впечатляваше толкова лесно от подаръци или големи жестове, колкото жените, които познаваше в миналото си. Изглежда въобще не се нуждаеше от подаръци. А от честност — единственото нещо, което не се осмеляваше да й даде.
Виждайки я в компанията на Симон и Инга, силните му чувства към нея се бяха затвърдили. Моделите бяха съвършени в смъртта, с красота — замръзнала за вечни времена, подобно на статуите на богините. Хедър бе жива — несъвършена и непредсказуема. В една и съща вечер тя се разтопи в ръцете му, целувайки го със страст и го наблюдава внимателно, изпълнена с подозрение. Беше избухлива и изпълнена с емоции. Вълнуваща.
Също така бе сладка, вярна и любяща. Наслаждаваше се да я наблюдава как общува с дъщеря си и Фиделия. Трите формираха наистина силен семеен съюз и той все по-силно искаше да бъде част от него.
Мисълта, че ще я загуби, караше краката му да се влачат тежко. Спря до прозореца, който гледаше към залата долу. Моделите му все още бяха изложени там, въпреки че магазинът беше затворен.
За какво беше всичко това? Тридесет години по-рано, той се наслаждаваше на изграждането на модната си империя и беше отдаден на финансовия си успех. Но някъде по пътя беше загубил нуждата да се доказва. Беше просто работа, с която запълваше времето си.
Искаше нещо повече, нещо отвъд самия него, Желаеше Хедър да се гордее с него. Страхът, който беше изпитала, когато си помисли, че ще пропусне представлението на дъщеря си. Жан-Люк копнееше тя да се чувства по този начин и на неговите събития. Вече не искаше да твори сам. Жадуваше тя да работи заедно с него. Нуждаеше се от компанията й.
Моделирането вече не беше достатъчно. Копнееше за повече. За какво му беше финансова империя, ако нямаше дете, на което да я остави? Искаше деца с косата на Хедър и нейните очи, благородно сърце и остър ум. Всичко, което трябваше да направи, бе да я опази от Луи и да спечели сърцето й.
Жан-Люк въздъхна. Толкова много ли искаше?
Забеляза Роби да влиза в магазина през предната врата. Вероятно беше оставил пикапа на Хедър паркиран отпред на алеята.
Иън и Финиъс се появиха, за да се срещнат с него. Жан-Люк реши да се телепортира долу, за да се присъедини към групата. След секунда се материализира долу в подножието на стълбите.
Ръката на Роби спря на средата по пътя към меча му.
— О! Това си ти. Гостите ти харесаха ли изненадата?
— Малкото момиченце беше възхитено, но може би накарахме Хедър да стане твърде подозрителна.
— Опасявах се от това. Тези модерни девойки са много по-умни — трепна Роби.
— Предпочиташ да са глупави ли? — изсумтя Иън.
Роби сви рамене.
— Опитвам се да избягвам смъртните като цяло — той се обърна към Жан-Люк. — Тъкмо казвах на останалите, че се нуждаем от повече камери за наблюдение. Когато проектирахме тази сграда, мислех, че ще пазим единствено теб.
Жан-Люк кимна. В момента имаше камери единствено във и пред офиса му и в спалнята му.
— Нуждаем се от камери във всяка стая.
— И пред всяка — добави Роби. — Знам, че Конър има резервни в наличност в офиса си в Роматех. Ще се телепортирам там и ще ги донеса.
— Също така трябва да купим и някаква храна преди разсъмване — предложи Жан-Люк. — Празните шкафове изглеждаха подозрителни.
Шотландецът се намръщи.
— О, не помислих за това. Пиер обикновено си поръчва. През деня е сам и не може да ни остави без надзор.
— Аз ще отида до магазина — предложи Иън. — Какво да купя — овесена каша и агнешко бутче?
— Пич, толкова си изостанал от двадесет и първи век — присмя му се Финиъс. — Трябват ти „Чийтос“, „Доритос“, „Орео“.