— Сега вече са пълни. Купихме храна.
— О! — Тя се спря пред вратата на кухнята. — Е, благодаря ви. Много сте експедитивни.
Той скръсти ръце пред гърдите си и я погледна замислено.
— Снощи намерих чантата ти в пикапа. В офиса на охраната е. Сега ще ти я донеса.
— Чудесно. Може да ми се наложи да изляза по задачи.
Роби се намръщи.
— Ако имаш нужда от нещо, кажи на охраната. Заради собствената ти безопасност е най-добре да останеш тук.
— О! — Затворник ли беше? — Разбирам.
Хедър влезе в кухнята и се облегна на вратата, дишайки дълбоко. Напомни си, че не е затворник. Те просто се опитваха да опазят трите им с Бетани и Фиделия.
Както и тайните си. Любопитството уби котката, гласеше старата поговорка, като предупреждение. Ала тя не беше котка. Беше жена, която не се боеше да изрази себе си.
Щеше да разкрие всичките им тайни една по една.
Глава 15
Жан-Люк винаги бе обичал да свири дуети. Музиката се носеше от пианото към клавесина и обратно. От време навреме поемаше водачеството и мелодията се лееше изпод пръстите му. Друг път се оттегляше, удряйки по клавишите, за да даде ритъм на другия музикант.
Приличаше малко на фехтовката, размишляваше той. С добър партньор се редуваха стъпки напред и назад… нанасяне на удар, отстъпление, промушване, париране. Или наподобяваше страхотна секс вечер. Поемаше инициативата, а след това отстъпваше. Задаваше ритъма, проникваше отново и отново, понякога нежно, друг път грубо. Използваше пръстите си, за да накара Хедър да запее от удоволствие.
Жан-Люк се усмихна на себе си. Щеше да я спечели по някакъв начин и щеше да бъде великолепно. Докато отекваше финалният акорд, той задържа пръстите си върху клавишите, за да се наслади на последната вибрация. Mon Dieu, как я желаеше. Мислеше, че музиката ще му помогне да се разсее и да не мисли за нея, но го беше накарала да я желае още по-силно.
— Да изсвирим ли още нещо, Жан-Люк? — попита Инга от мястото си зад пианото.
— Да, моля ви — каза Симон, която се забавляваше досега, като танцуваше менует. — Хайде да извикаме Роби, за да танцува с мен. Ще си направим парти, както в доброто старо време.
Жан-Люк сгъна нотните си листове.
— Всъщност има нещо сериозно, за което искам да поговорим.
— В последно време си много сериозен — каза Инга, отпускайки се обратно върху пейката пред пианото.
— И с добра причина — отвърна той. — Луи се върна и заплашва да убие всеки, за когото ме е грижа.
Симон ахна.
— Това сме ние.
Жан-Люк се въздържа да им припомни, че през последните двеста години, в които ги познаваше и двете, Луи никога не ги е заплашвал. Мъжът изглежда се интересуваше единствено от убийството на смъртни.
— И двете говорихте с него в петък вечерта. Беше се маскирал като възрастен мъж с бяла коса и бастун.
— Това е бил Луи? — Инга погледна втрещено и притисна ръка към гърдите си. — Той изглеждаше толкова очарователен и безобиден.
— И богат — допълни Симон, премятайки черната си дълга коса зад раменете. — Предложи ми двадесет хиляди долара в замяна на компанията ми.
Инга изсумтя.
— Той какво си е мислил, че си курва ли?
— Всъщност се замислих. — Симон придоби наранено изражение. — Жан-Люк ни пренебрегва.
Той слушаше това оплакване вече повече от петдесет години.
— Никоя от вас ли не забеляза, че той не е смъртен?
Инга сви рамене.
— Залата беше пълна с миризливи смъртни.
— А сега си поканил няколко да живеят под един покрив с нас — потръпна Симон. — Quelle horreur!
Жан-Люк бутна пейката и стана.
— Те са под моя закрила. Ще се отнасяте към тях с уважение. И имам още една молба. Оставете Алберто на мира.
Симон махна безразлично с ръка.
— Той е нищо.
— Той е ценен служител. Тази вечер прекалихте.
Симон се присмя.
— Беше просто малка драскотина.
— В моя дом има правила. Никакво хапане. Ако не можете да ги спазвате, ще се наложи да си вървите.
Очите на Симон проблеснаха от гняв.
— Ще ни изхвърлиш, така ли?
Инга скочи от пейката зад пианото.
— Хайде сега. Приятели сме от прекалено дълго време, за да спорим за такива глупости.
— Точно така. — Симон хвърли гневен поглед на Жан-Люк. — Не би искал да съм ти враг.