Очите му се разшириха.
— Защо?
— Защо не? Аз също нося дрехи.
— Е, да. — Изпълненият му с досада поглед се спусна по потника и дънките й. — Но няма как да не разбираш, че има огромна разлика между простите дрехи и модата.
— Знам това. Искам да създам мода за жените като мен. Искам те да се наслаждават на дрехите и да са горди от това как изглеждат в тях.
Алберто я гледаше сякаш му говори на чужд език.
— Да са горди, че носят дванадесети размер? Жан-Люк знае ли какво правиш?
— Да, той ме помоли да го сторя.
Веждите на италианеца се вдигнаха още по-нагоре.
— Сигурно се шегуваш.
Тя стисна зъби.
— Не, напълно сериозна съм. Модата трябва да бъде достъпна за всекиго.
Той изсумтя.
— Това непременно е някоя странна американска идея за равенство.
— Ще го приема за комплимент.
— Същинска фантазия. Светът на модата принадлежи на красивите хора. — Алберто я изгледа отгоре до долу. — Жан-Люк просто ти угажда. Ясно е какво иска всъщност.
Топлина заля лицето й.
— Обиждаш не само мен, но и Жан-Люк. Той има достатъчно добри бизнес познания, за да разбере, че изпуска голям пазар. Много от жените никога не биха могли да носят странните дрехи, които виждаме по подиумите в днешно време. Жан-Люк има смелостта и визията да даде на тези жени дрехи, които действително могат да носят.
Усмивката на Алберто бе самодоволна.
— Виждам, че той е твоят герой. Чудя се колко време ще продължи всичко това. Особено, когато го опознаеш по-добре. — Той се запъти към вратата. — Имам работа в офиса си. Ще създавам истинска мода.
Хедър се опита да се върне обратно към работата си, но не можеше да се съсредоточи. Наистина ли Жан-Люк просто й угаждаше, само защото го привлича? Тя отново разгледа скиците си. Намираше ги за наистина добри, но създаването на една хубава картинка не беше гаранция за красива рокля. А и какво искаше да каже Алберто с остроумната си забележка за нея и Жан-Люк. Трябваше ли да харесва Жан-Люк по-малко, след като разбере повече за него?
Тя си пое дълбоко дъх и издиша бавно. Нямаше да се самонавива. Нямаше да позволи на страха и неувереността й в себе си да надделеят. Тя беше във война със страха.
Господ й беше свидетел, че имаше защо да се бои. Беше се сдобила с нова кариера, нова връзка с Жан-Люк и психопат убиец, който искаше да я види мъртва. Провалът не беше опция за нея.
Можеше да се справи с кариерата. Щеше да бъде трудно, но нищо, което си заслужаваше, не бе лесно. А и връзката й с Жан-Люк изглеждаше по-добре от всякога. Беше толкова мил сутринта. И секси. Сърцето й препускаше всеки път, когато си спомнеше целувките му и начина, по който масажираше гърба й и галеше гърдите й. Кожата й настръхна. Беше нетърпелива отново да усети докосването му.
Той каза, че я желае и тя знаеше, че е истина. Издутината в панталоните му се бе притиснала в дупето й и господ да й е на помощ, но тя копнееше да го докосне. Искаше да прави секс с мъж, който бе срещнала само преди няколко дни. Слава богу, че беше заспала.
Какво ставаше с нея? Любов, отговори й тих вътрешен глас. Не, не можеше да бъде. Но защо тогава Жан-Люк постоянно бе в мислите й? Защо желаеше времето да лети по-бързо, за да го види по-скоро?
Любов.
Неспособна да се концентрира, Хедър остави скиците на масата и отиде в кухнята. Фиделия гледаше телевизия, докато Бетани си играеше в кухнята. Плюшеният крокодил преследваше Барбито около кухненската маса, докато куклата се опитваше да опази кутията с щрудели от атаката на влечугото. Хедър си взе едно парче щрудел и се заигра с дъщеря си. Скоро двете чуха възрастната жена да похърква откъм фотьойла — звук, който винаги караше Бетани да се кикоти.
Хедър приготвяше вечерята, когато Фиделия се събуди с вик.
— Какво има?
Тя пристъпи по-близо до приятелката си, за да не ги чуе Бетани.
— Отново имах същия сън — прошепна Фиделия. — Червени очи, светещи в тъмното. Опасност.
Хедър се намръщи.
— Все още не са открили Луи.
Фиделия разтри чело.
— Видях още нещо. Картина с маслени бои. Мисля, че съм я виждала и преди.
След вечеря Хедър заведе Бетани горе, за да я изкъпе. После се върнаха в кухнята около осем часа, за да може дъщеря й да хапне преди лягане. Хедър се чудеше дали Жан-Люк се е върнал от бизнес пътуването си.
Фиделия зареждаше миялната машина.
— Спомних си къде съм виждала тази картина. Обадих се и говорих с кураторката, г-жа Болтън.
Тя подаде на Хедър едно листче.
Очите на младата жена се разшириха, докато четеше информацията.
— Чувала съм за това място, сега е музей, нали?
— Si, госпожа Болтън каза, че ще го задържат отворен до девет тази вечер за теб.
— Добре.
Хедър сгъна листчето и го прибра в джоба на дънките си. Какво странно място, на което да заведе Жан-Люк. Отново се запита дали се е върнал. Погледна нагоре към новата инсталирана камера, която мигаше в червено.
— Знам — измърмори Фиделия. — Не ми харесва да ме наблюдават.
Хедър се чудеше кой ли ги наблюдава всъщност? Който и да беше, надяваше се да харесва сагата за Барби и крокодила. Вратата на кухнята се отвори и Роби влезе, облечен в обичайния си килт на сини и зелени райета.
— Добър вечер. Жан-Люк е в студиото и иска да те види — усмихна се той на Хедър.
Сърцето й заби бързо. Тя прегърна дъщеря си.
— Трябва да вървя, дългът ме зове.
Дългът и безнадеждното привличане.