— И аз идвам — Хедър се затича към кухнята и извика през рамо. — Ще взема пистолет от Фиделия. Не тръгвайте без мен!
Роби се намръщи и поклати глава.
— Това не е добра идея.
— Тя идва с нас — обяви Жан-Люк и излезе през входната врата преди приятелят му да успее да възрази.
Входът беше обграден от две външни лампи, които хвърляха мъждива светлина върху верандата. Жан-Люк позволи на погледа си да се зарея в земята, която отделяше скривалището му от магистралата. Не забеляза никакви признаци на движение. Кедрови дървета и групички от палми осейваха района, обграден от дългата кръгла алея. БМВ-то му и пикапът на Хедър бяха паркирани наблизо. Беше наел градинар, който да засади дъбови дървета от двете страни на алеята, но те все още бяха малки. Когато изгнанието му от двадесет и пет години приключеше, вече щяха да са огромни и впечатляващи.
— Ето те! — Хедър излезе на верандата. — Страхувах се, че ще тръгнеш без мен.
— Би трябвало да го направя, но наскоро открих проблем, що се отнася до теб.
— И какъв е той?
Тя метна чантата си на рамо.
— Не мога да ти отказвам.
Хедър се засмя.
— Това не е проблем.
— Напротив, ако те излага на опасност, е точно такъв.
— Мога да се грижа за себе си. Обявила съм война на страха, нали не си забравил?
— Впечатлен съм от желанието ти да се изправяш срещу злодеи — Жан-Люк постави ръка на кръста й и я поведе към по-тъмния ъгъл на верандата. — Какво ще кажеш да се изправим и пред въпроса за привличането помежду ни?
Очите й се разшириха.
— Предполагам, че може просто да признаем, че то съществува.
— И продължава да расте. Поне що се отнася до мен.
Тя се облегна на една от колоните и се загледа към магистралата.
— Всичко се случва прекалено бързо.
— Съмняваш ли се, че е истинско?
Хедър го погледна.
— Не. Истинско е. Толкова истинско, че ме е страх да не бъда наранена.
— Никога няма да те нараня. Не и съзнателно.
— Знам това — тя положи ръка върху гърдите му. — Аз съм… много привлечена от теб, Жан-Люк, но се опитвам да не нравя грешки, за които после да съжалявам.
— Разбирам — той опря ръце от двете страни на колоната и я приклещи. — Знам, че трябва да ти устоя, но винаги, когато си наблизо, единственото, за което мога да мисля, е колко много те желая.
Жан-Люк целуна челото й.
— Постоянно си припомням колко е приятно да те усещам в прегръдките си и колко сладък вкус имаш — той целуна бузата й. — Помниш ли първата ни целувка, cherie? Тази в парка?
Ъгълчетата на устните й се повдигнаха.
— Коя целувка? Целунахме ли се?
— Ти се разтопи в ръцете ми. Стенеше срещу устните ми. Вкуси ме с езика си.
— О! Тази целувка!
— И го направи отново тази сутрин.
— Е, някои неща просто трябва да се вършат отново и отново, докато не ги направиш правилно.
Той се усмихна.
— Права си, cherie. — Той прокара пръсти по врата й. — Единственото, за което мога да мисля, е как да те целуна отново. Едва успявам да работя. Умът ми е станал напълно безполезен.
— Горкият. — Хедър наклони глава, когато той потърка нос в шията й. — Не може да те оставим да бъдеш безполезен.
— Сигурен съм, че ще намерим нещо, което мога да правя.
Той докосна с език пулсиращата артерия на врата й. Мирисът на кръвта й го обзе.
— Като например да се опиташ да ме прелъстиш? — Тя звучеше задъхано.
Жан-Люк прокара пътечка от целувки до ухото й.
— Не се опитвам. Правя го.
Той обхвана с уста възглавничката на ухото й и изпъшка, когато тя потръпна в отговор. Засмука нежната плът и в същото време я притегли в обятията си.
Ръцете й се плъзнаха около врата му.
— Да — прошепна тя.
Жан-Люк прокара устни по бузата й.
— Желая те.
— Знам — прошепна Хедър срещу устните му. — Защо това ми се струва толкова правилно?
— Защото… си пасваме.
Той притисна устни в нейните и я придърпа още по-плътно към себе си. Наистина си пасваха. Устните й идеално срещаха неговите, а гърдите й се движеха срещу гръдния му кош в перфектна хармония.
Прокара ръце надолу по гърба й. Кръстът й се извиваше изкусително срещу долната част на стомаха му, бедрата й се бяха сгушили срещу слабините му, а коремът й приютяваше твърдата му ерекция. Тя беше перфектна във всяко едно отношение.