Как би могъл да я остави да си тръгне? Може би Хедър щеше да се научи да го приема като вампир и той щеше да получи същия вид любов, който бяха открили Роман и Ангъс. Може би щеше да има и семейство.
Лъч светлина ги огря, когато една кола навлезе в алеята. Жан-Люк незабавно я издърпа от другата страна на колоната в сенките.
— Мислиш ли, че е Луи? — прошепна тя.
— Не. Не би се появил толкова очевидно — Жан-Люк наблюдаваше колата, която подмина БМВ-то му и пикапа на Хедър. Спря с ръмжене малко след входната врата. — Сигурно е някои от твоите обожатели от града.
— Аз нямам обожатели — промърмори тя.
— Тогава кой беше онзи гръмогласен дребен мъж, който се наложи да потопя във водата?
— Треньор Гюнтер. Той е по-скоро напаст, отколкото обожател.
Хедър се извъртя, за да погледне иззад колоната, но Жан-Люк я дръпна обратно в сенките.
— Внимателно — Той присви очи, когато някакъв мъж излезе от колата. — Да, този определено е влюбен в теб.
— Какво? — присмя се тя.
— Хедър! — извика мъжът от алеята. — Знам, че си там!
— Коуди? — прошепна Хедър с гримаса. — Бившият ми не ме обича. Той ме мрази.
— Той мрази факта, че го отхвърляш — прошепна Жан-Люк, — но все още те обича. Повярвай ми, познавам симптомите.
— Така ли? — Тя го погледна със съмнение.
— Излез, Хедър! — крещеше Коуди. — Видях те на верандата да целуваш онзи мъж.
— Ревност — прошепна Жан-Люк.
— Новината е из целия град — изръмжа Коуди. — Всички знаят, че живееш тук. Знаят, че се чукаш с онзи богат чужденец.
— Да го промуша ли? — попита Роби тихо, докато затваряше входната врата.
— Не. — Жан-Люк излезе от сенките и пристъпи в светлината. — Нахлул си в частна собственост. Най-добре да си вървиш.
— Имам право да съм тук! Дъщеря ми е вътре. Какво й правите?
— Бетани е напълно добре. — Хедър се премести в светлината. — Можеш да дойдеш да я вземеш в уреченото време следващия петък. Сега си върви у дома, Коуди.
— Защо, за да можеш да се чукаш с новия си приятел ли? Не знаех, че си една проклета курва, Хедър.
— Достатъчно! — Жан-Люк насочи цялата си психическа сила към челото на мъжа. Негодникът се препъна няколко крачки назад. Всеки път, като обиждаш Хедър, ще ставаш хлебарка.
Коуди се строполи върху тухлената настилка.
Хедър пристъпи напред.
— Какво…
— Остави го — Жан-Люк докосна ръката й.
Мъжът се загърчи на алеята, а после клекна.
— Аз съм хлебарка — изписка той.
Хедър ахна.
— Не отново.
Коуди пропълзя до БМВ-то, скочи отгоре и залази върху капака. Жан-Люк трепна, като видя насилието, което претърпява колата му.
Не можеш да вземеш дъщеря си този уикенд.
Мъжът се строполи долу и тръгна към колата си.
— Не мога да взема дъщеря си този уикенд — изписка, после се хвърли през отворения прозорец на колата си и се замята.
— Пиян ли е? — Хедър се намръщи, когато двигателят изрева. — Не бива да кара в това състояние.
Колата се изстреля напред и подскочи от бордюра, където алеята се извиваше обратно към щатската магистрала.
Ще караш внимателно, изпрати телепатичното си съобщение Жан-Люк, макар да не беше сигурен дали Коуди въобще може да шофира в това си състояние.
Колата спря да върви на зигзаг и тръгна в права линия надолу по пътя.
Хедър въздъхна продължително.
— Той е полудял. Слава богу, че не иска Бетани този уикенд.
— Това беше нещо ново — обади се Роби зад тях.
Жан-Люк хвърли поглед назад и видя, че шотландецът го гледа развеселено.
— Готов ли си да тръгваме?
— Да. — Роби заслиза по стълбите към алеята, носейки двата меча. — Нека първо проверя колата.
— Това е мястото.
Хедър изучаваше с поглед къщата в стил Кралица Ана, осветена от фаровете на Жан-Люк, докато той паркираше. Между рошавите азалиеви храсти в цветната леха отпред, тя забеляза каменно мазе.
Двуетажната, облицована с дърво къща, се намираше по средата на нищото, но преди петдесет години, бе привличала клиенти от целия щат. Големият надпие над стълбите гласеше „Дикън Ранч, основан през 1863“. Хедър забеляза старо шеви Импала на паркинга, вероятно колата на г-жа Болтън.
Младата жена взе чантата си, в която беше Глока на Фиделия и фенерчето, и се присъедини към Жан-Люк на тротоара. Роби му подаде сабята и той я скри в канията, втъкната под дългото му черно палто. Шотландецът не си направи труда да скрие клеймора, който бе преметнат през гърба му.