— Никога не бих се съгласил на нещо подобно. Не ми харесва да се чувствам безпомощен.
Хедър изсумтя.
— Ще трябва да ми се довериш, че няма да те нараня — обясни и в същия момент трепна. — Имах предвид жената, с която ще бъдеш.
Лицето й пламна.
Той се усмихна лениво, докато се приближаваше.
— Да не би да ме каниш в леглото си, cherie?
— Не. Говорих хипотетично. — Тя скръсти ръце. — Макар че се съмнявам да има нужда да те оковавам за леглото.
— Не, няма да се наложи. — Очите му блестяха. — А ще трябва аз ли да го направя? Говорим хипотетично.
Хедър отметна черната си коса от влажното си чело. Тази теория ставаше прекалено гореща и съблазнителна, за да се справи с нея.
— Имам нужда да чувствам, че аз държа нещата под контрол.
— Ах, сега ми отправи предизвикателство. — Жан-Люк се приближи. — Да те накарам да загубиш контрол.
Тя преглътна с усилие.
— Мисля, че се отклоняваме от целта си. Трябва да намерим г-жа Болтън.
Хедър отиде до друга врата. Жан-Люк влезе първи и тя го последва. Помещението имаше вид на друг не толкова официален салон и място, където дамите да си почиват, когато не работят. Водеше към фоайето и следващата стая, която беше кухнята. Там те откриха вратата, която водеше към мазето. Роби се присъедини към тях и настоя да влезе първи. Вдигна ключа за осветлението, но нищо не се случи.
— Може бушонът да е изгорял — отбеляза Жан-Люк.
Младата жена извади фенерчето от чантата си и освети стълбите. Роби слезе първи, следван от Жан-Люк и Хедър. В подножието на стълбището, тя освети наоколо с фенерчето, разкривайки малък килер с рафтове. Очевидно мазето беше разделено на повече от една стая.
— Подушваш ли го? — попита Роби тихо.
— Да. — Жан-Люк грабна ръката на Хедър. — Ще те отведа обратно в колата.
— Какво? Защо?
Тя видя Роби да влиза в следващата стая. Подуши въздуха, но не усети нищо, освен прах.
— Луи не е тук — обади се Роби от стаята, — но ще ми трябва фенерчето.
— Merde. — Жан-Люк обви лявата си ръка около Хедър. — Стой до мен!
Тя потрепна. Светлината премигна, докато влизаха в помещението.
— Стената вляво — чу се гласът на Роби в тъмното. — Оттам идва миризмата.
Хедър насочи фенерчето към стената и ахна, когато видя буквите, изписани в червено. Беше съобщение, но не на английски.
— На френски е — Жан-Люк взе фенерчето и освети думите. — Означава „Ще се срещнем, когато аз реша“. Подписано е с буквата „Л“.
— Луи — прошепна Хедър и отстъпи назад. — Той е бил тук.
Роби пристъпи по-близо и се загледа в буквите.
— Прясна е.
Хедър възкликна, когато осъзна, че това не бе боя, а кръв. Прясна кръв.
Тя отстъпи назад и кожата й настръхна.
— Оставил ни е съобщение. Знаел е, че ще дойдем.
— Да — отвърна Жан-Люк и продължи да изучава съобщението.
В гърлото й се надигна горчилка. Откъде беше дошла всичката тази кръв? Хедър отстъпи назад и се препъна.
— Аааа!
Тя падна назад и се приземи върху нещо меко. И изпищя отново.
Жан-Люк бързо премести светлината на фенерчето към нея… и мъртвото тяло.
— Боже мой! — възкликна Хедър и запълзя назад.
Тялото на жената лежеше върху пода на мазето с прерязано гърло. Жан-Люк и Роби се втурнаха напред. Хедър сложи ръка на устата си. Жан-Люк я сграбчи и всичко изпадна в мрак за секунда. Тя премигна. Гадеше й се и се чувстваше замаяна.
Усети бриз върху лицето си и осъзна, че се намира на паркинга до БМВ-то. Явно беше припаднала за момент, тъй като не си спомняше как са стигнали дотук.
— Хайде да те заведем вкъщи.
Жан-Люк я постави в колата.
Тя пусна чантата си на пода с треперещи ръце. Горката г-жа Болтън. Жената бе станала първата жертва на Луи в Тексас. Хедър потрепери, когато осъзна, че е използвала думата „първа“.
Не можеха да позволят на Луи да убива. Още повече че двете с дъщеря й бяха в списъка му.
Глава 17
Обратно у дома Жан-Люк крачеше в коридора пред кухнята. Никога повече. Без значение колко го умоляваше Хедър е красивите зелени очи, той нямаше да я вземе на друго подобно търсене. Не и когато Луи оставяше трупове след себе си.
Merde. Имаше прекалено много кръв по стената. Мирисът й беше толкова силен, че не беше усетил мъртвото тяло на пода.
Хедър се втурна надолу по задното стълбище. Лицето й все още бе бледо и погледът й се стрелкаше нервно наоколо.