— Добре ли са? — попита той.
— Да. Бетани спи, а Фиделия чете. Тя разбра, че нещо не е наред, но не пожелах да говоря за случилото се.
Хедър влезе в кухнята и Жан-Люк я последва.
— Дори не искам да мисля за него. — Изми ръцете си в мивката и ги изсуши с кърпата. — Беше ужасно.
— Не биваше да ти позволявам да идваш. — Той й наля чаша вода. — Ето, вземи. Освен ако не искаш нещо по-силно.
— Това е добре — отвърна младата жена и погълна половината вода от чашата. — Фиделия беше права. Луи се е криел там, в мазето.
— Oui, но се е преместил и не знаем къде е.
— Горката г-жа Болтън — потрепери Хедър. — Не разбирам. Защо би позволила на зловещ убиец да се крие в мазето й? Дали я е заплашвал или шантажирал по някакъв начин?
Жан-Люк се намръщи. Трябваше да разкрие някаква информация.
— Сигурно я е контролирал. Той е експерт в манипулирането на ума.
Очите на Хедър се разшириха.
— Тогава Фиделия е познала отново. Той е медиум.
— Да. Използва хората и след това ги отстранява.
Жан-Люк преглътна тежко и осъзна, че е време да й разкаже повече. Ако искаше връзката им да се развие и продължи, а той искаше, трябваше да бъде честен с нея. Сърцето му препусна. Ами, ако го отблъснеше? Налагаше се да бъде много внимателен. Не можеше да й позволи да избяга и попадне в ръцете на Луи сама.
Хедър въздъхна.
— Знам, че Роби вече се е обадил на Били, но се ужасявам от разговора с него. Не искам да преживявам онази ужасна гледка отново.
Тя пусна чешмата и изми ръцете си още веднъж.
— Хедър… — Той спря водата. — Не можеш да го отмиеш.
Очите й се напълниха със сълзи, а ръцете й трепереха, докато ги подсушаваше.
— Опитвам се да съм смела, но продължавам да си спомням мъртвото й тяло. Просто искам споменът да изчезне.
Вратата на кухнята се открехна и Роби надникна вътре.
— Шерифът е отвън.
Хедър чакаше на стълбите отпред, барабанейки с пръсти върху бедрата си. Били все още седеше в полицейската кола, без да бърза особено. Прелистваше някакво тефтерче. След това си взе нова клечка за зъби от пластмасова кутийка.
Тя изстена, затваряйки очи за момент.
— Всичко е наред — прошепна Жан-Люк до нея. — Шерифът си мисли, че контролира ситуацията, като ни кара да чакаме.
Тя стисна ръцете си в юмруци, за да спре да нервничи. Вече не се съмняваше, че Луи е убиец. Той не зачиташе по никакъв начин човешкия живот.
Роби застана от другата й страна.
— Няма да позволим на никой да те нарани, девойче.
Всъщност беше голяма късметлийка. Имаше двама мъжаги, които биха се били до смърт, за да я опазят. Без да ставаше дума за другите охранители и Фиделия. Не беше сама, както бедната г-жа Болтън… Споменът за мъртвото й тяло изпрати нова тръпка по гръбнака й.
Били най-накрая сложи шапката си и слезе от колата.
— Добър вечер, хора. — Той затръшна вратата на патрулната кола и я заобиколи, за да застане в средата на алеята. — И така, кой от вас се обади за мъртвото тяло?
— Аз, Роби МакКей.
Били го изгледа.
— И ти ли си чужденец?
— Да, от Шотландия съм. Видяхте ли вече тялото?
— Аз ще задавам въпросите тук. — Били извади тефтера и молива от джоба си. — Къде точно е трупът? — Той погледна към Жан-Люк. — Не е още една катерица, нали?
— Г-жа Болтън е. — Хедър го изгледа гневно. — Тя е куратор на Чикън Ранч. Ще я намериш в мазето. — Очите й се насълзиха, когато отвратителната картина изскочи отново в съзнанието й.
— Какво правеше в Чикън Ранч, Хедър? — настоя Били.
Тя си пое дълбоко дъх и се насили да отпъди сълзите и спомена.
— Фиделия ни изпрати там. Имаше видение.
— Търсихме мъжа, който подпали къщата на Хедър — обясни Жан-Люк. — Фиделия мислеше, че той се укрива там, така че…
— Отишли сте там? — прекъсна го Били, с разширени от гняв ноздри. — Трябваше да ми се обадите!
— Нямаше как да знаем, че видението на Фиделия е истина — обясни Хедър.
— Това няма никакво значение. — Били пристъпи към нея, размахвайки пръст във въздуха. — Не може сами да си правите разследване. Обаждате се на мен. — Той погледна към двамата мъже, които я обграждаха. — Ако нещо се беше случило с Хедър, щях да държа двама ви отговорни.
— Ние я защитаваме — каза Жан-Люк през стиснати зъби.