— Вижте сега, никога не бих носила една от тези рокли по начина, по който Ешарп ги е създал. Казвам ви, този човек е тотално откъснат от реалността. Познава ли въобще някакви реални хора?
— Не и такива като вас — промърмори той, след което протегна ръка. — Позволете ми да погледна скиците ви.
— Добре, ако ще помогне да изясним нещата — тя му показа бележника си. — Първата е бялата рокля, но я пооправих.
— Пооправила? Та тя е почти неразпознаваема.
— Знам. Сега изглежда много по-добре. Така бих могла да я нося, без да ме арестуват за неприлично поведение.
— Не е чак толкова зле — проскърца със зъби той.
— Ако младо момче ме види с нея, като нищо ще се озова на някоя уеб страница в списъка със сексуални рецидивисти. Но говорим хипотетично, като се има предвид, че така или иначе никога не бих могла да си позволя подобна рокля. Дори не мога да си купя чифт чорапи оттук, без да загубя колата си, заради неплатени вноски.
— Стоката тук е предназначена за отбран елит.
— О, извинете ме. Веднага ще се обадя да ми докарат ролс-ройса, за да се изтегна в него по пътя до летището, откъдето ще взема частен самолет, който да ме върне обратно във вилата ми в Тоскана.
Устните му трепнаха, когато обърна на следващата страница.
— А това е червената рокля?
— Да, но значително подобрена, след като я преправих. Има още четири модела. Хрумнаха ми толкова много идеи наведнъж, че просто трябваше да ги скицирам, преди да ги забравя, ако ме разбирате какво имам предвид.
— Всъщност да, разбирам — отвърна непознатият и я изгледа особено.
Цялата ситуация беше странна. Той не изглеждаше като човек, който би разбрал капризния творчески процес. По-скоро имаше вид на атлет, но с тялото на плувец, а не на щангист.
Можеше ли наистина да накара да я арестуват? Странните му обвинения, в съчетание с красотата му, я бяха смутили до толкова, че бърбореше като някоя притеснена глупачка. Трябваше да се отпусне и да бъде по-мила.
— Наистина съжалявам. Не съм имала намерение да крада каквото и да било. В беда ли съм?
— А искаш ли да бъдеш? — той я погледна с намек за лека усмивка.
Хедър се възпря, преди да отговори утвърдително. Господи, този мъж беше толкова секси. И прекалено красив за собственото си добро. Без съмнение трудно намираше дрехи, които да паснат на широките му рамене и дълги крака. Вероятно имаше и проблем с жените. Достатъчно беше да го погледнат само веднъж и дрехите им случайно се озоваваха на пода.
Аха! Това се очакваше и от нея, ако я арестуваше. Да му се предложи като жертвено агне. Колко благородно! Колко нелепо!
Никога не би дръзнала да го стори.
Той свърши с разглеждането на скиците й.
— Всъщност са много добри. Виждам защо биха били по-подходящи за жени с… по-сочна фигура.
Той наистина харесваше моделите й? Сърцето на Хедър се изпълни с гордост и радост. Освен това й допадаше да я наричат сочна.
— Благодаря ти. И благодаря, че не наричаш жените като мен дебели.
Мъжът се скова.
— Защо ми е да казвам подобно нещо, след като не е вярно?
Уау. Този мъж представляваше сериозен проблем. Не само, че беше разкошен, но знаеше и какво точно да каже на една жена. Двойно по-опасен. Което бе двойно по-забавно! Не, шамароса се тя наум. Току-що се беше отървала от едно мъжко бедствие. За нищо на света нямаше да продължи по същия път.
— По-добре да тръгвам — измърмори Хедър и се обърна да си върви.
— Забрави скиците си.
Младата жена се обърна с лице към него.
— Ще ми позволиш да ги задържа?
— Само при едно условие — той надникна зад нея. — Zut! Трябва да тръгваме.
Тя погледна през рамо. Огромен мъж в шотландски килт конфискуваше телефон с камера от една млада жена.
— Но аз исках да направя снимка за блога си — възрази момичето.
— Ела.
Разкошният охранител хвана Хедър за ръката и я поведе към една двойна врата с надпис „Само за частни лица“.
— Чакай малко — Хедър забави крачка. — Къде ме водиш?
— Някъде, където можем да поговорим.
Да говорим? Не беше ли това кодова дума за нещо друго? Господи, той наистина я отвеждаше в сенките, за да я съблазни.
— Ъм, не говоря с непознати.
— Досега разговаря с мен — отвърна мъжът и я изгледа иронично, докато я дърпаше през вратата към коридора. — Даже беше доста словоохотлива.
— Е, да — тя погледна обратно към изложбената зала. — Просто се надявам, че не очакваш нещо повече.