— Това не е ваша работа. — Били хвърли клечката си за зъби на земята. — Значи казвате, че същият мъж, който подпали къщата на Хедър, е убил и г-жа Болтън?
— Да — отговори Роби.
Шерифът добави няколко бележки в тефтера си.
— Някаква идея кой е той?
— Не знам името му, но е убивал и преди — отвърна Жан-Люк. — Във Франция.
— Мамка му. Още един чужденец. — Били му се намръщи. — Как така Френската полиция го е оставила да избяга?
Жан-Люк въздъхна.
— Никой не знае кой е той. Заплаши Хедър и ние се заклехме да я за…
— Уоу! — Били вдигна ръка. — Хедър, ако си в списъка на този убиец, трябва незабавно да минеш под полицейска закрила.
— И къде ще ни настаниш с Бетани? — попита младата жена. — Не си подготвен за такова нещо.
— Ще измисля нещо — отвърна шерифът. — Затворът винаги е на разположение.
— Не! — намръщи се Хедър. — Няма да заведа Бетани в затвора! Тук сме в безопасност.
Били присви очи.
— Сигурна ли си? Изглежда ми, че проблемите ти са започнали, когато си се запознала с г-н Шарп.
— Разполагам с петима охранители, включително Роби и отлична алармена система — съобщи Жан-Люк. — Мога да опазя Хедър и семейството й в безопасност.
Били го изгледа намръщено и се обърна към нея.
— Това ли искаш? Готова си да повериш живота си на този чужденец?
— Да.
Хедър се изненада от лекотата, с която отговори на този въпрос. Въпреки че не знаеше някои неща за Жан-Люк, тя наистина му имаше доверие. Погледна към него и видя облекчението, изписано върху лицето му.
— Трябва да говоря с теб насаме.
Били се оттегли до колата си и изчака тя да се присъедини към него.
Хедър слезе по стълбите и прекоси алеята.
— Какво има?
Той погледна към Роби и Жан-Люк и сниши глас.
— Познаваш ги само от няколко дни. Сигурна ли си, че можеш да им се довериш?
— Да.
Шерифът я погледна със съмнение.
— Не съм сигурен, че разсъждаваш трезво. По своя воля ли си тук? Никой не те е принудил по някакъв начин, нали?
— Не. Наистина вярвам, че това е най-безопасното място за мен и Бетани.
Били се намръщи.
— Този жабар те наблюдава като ястреб.
Хедър погледна назад. Жан-Люк ги гледаше напрегнато.
— Грижа го е за мен.
— Има нещо в него, което не ми вдъхва доверие.
— Били, ти не вярваш на чужденците. Нещо повече, не харесваш хората, които не са родени в Тексас.
— Е, да, това е истина. — Той отвори на една празна страница в тефтера си. — Ще ти дам личния си мобилен номер. Може да ми се обадиш по всяко време, ден или нощ, и аз ще дотичам.
— Добре — отвърна тя и прие листчето, което й подаде.
— Сериозен съм, Хедър. Веднъж те предадох. Няма да го направя отново.
Очите й пак се наляха със сълзи.
— Благодаря ти.
— Трябва да вървя, за да проверя трупа, но ще се върна по-късно с още въпроси.
— Разбирам — кимна тя.
Той постави ръка на рамото й.
— По-спокойно.
— Благодаря.
Хедър тръгна обратно към къщата, докато Били се качваше в автомобила си. Когато достигна до верандата, колата вече се отдалечаваше.
— Добре ли си?
Жан-Люк докосна лакътя й, докато я придружаваше до фоайето.
— Изморена съм. — Хедър потърка очи. — Но съм прекалено нервна, за да заспя. А и Били може да се върне с още въпроси.
— Искаш ли да видиш офиса ми? Там може да поговорим насаме.
Разговор? Който щеше да завърши отново с размяна на целувки и колкото и привлекателно да звучеше, не желаеше да му се нахвърля само за да разсее ума си от спомена за мъртвото тяло.
— Не, не тази вечер. Аз… предпочитам да остана сама за известно време. Мисля да поработя малко.
Тя се отправи към дизайнерското студио.
— Ще те пусна вътре — той тръгна до нея. — Хедър, не искам да се чувстваш… като в капан тук. Знам, че това е най-безопасното място за теб, но ако желаеш да си тръгнеш…
Тя докосна ръката му.
— Оставам тук.
— Добре.
Запита се дали беше подслушал разговора й с Били. Ако беше така, то той имаше перфектен слух.
Жан-Люк набра кода на алармата и отвори вратата.
— Ще съм в кабинета си, ако имаш нужда от мен. А и Роби е в офиса на охраната.
— Ще се оправя, благодаря ти.
С тъжен поглед, той докосна бузата й и след това си тръгна.