Защо имаше толкова много хора в мазето, а на нея и семейството й не позволяваха да влизат? Какво криеше Жан-Люк? Заля я вълна от гняв. Тя му се доверяваше с живота си и този на Бетани и Фиделия. Защо не можеше и той да й се довери?
Знаеше, че се влюбва в него, но ако искаха да имат успешна връзка, не можеше да крият тайни един от друг. И ако той не споделеше своите, тя сама щеше да ги разкрие.
Нищо нямаше да я спре. Още по-малко страхът.
Глава 18
Червени светещи очи, опасност, белият проблясък и скърцане на зъби. Мъртвото тяло на г-жа Болтън, проснато на пода.
Хедър се стресна и събуди.
— Мамо, добре ли си?
Бетани стоеше до леглото с ококорени от тревога очи.
Хедър си пое дълбоко дъх. Беше просто лош сън. Предупреждението на Фиделия за червени, светещи очи, се бе промъкнало в собствените й сънища и спомени.
— Добре ли си?
Старата жена седна на леглото, за да завърже обувките си. Двете с Бетани вече бяха облечени.
— Добре съм — Хедър погледна към часовника на нощната масичка. Десет и десет. — Успах се.
Нищо чудно, след като бе будна през по-голямата част от нощта.
— Сънувала ли си други сънища? — попита тя Фиделия тихо.
Възрастната жена се намръщи и изрече безмълвно: Огън.
Огън? Хедър повдигна вежди. Искаше да научи повече, но не желаеше да го коментират пред Бетани.
Малкото момиченце се втурна към вратата.
— Гладна съм.
— Хайде да закусим.
Фиделия я побутна навън.
— Лош ли беше? — попита Хедър, тъкмо когато приятелката й затваряше вратата. — Огънят? — прошепна.
Възрастната жена трепна.
— Самият ад.
Тя затвори вратата.
Ад? Хедър потрепери. Това ли беше планът на Луи? Да подпали тази къща и да ги убие всичките? Тя се изкъпа, облече и слезе в кухнята за бърза закуска.
След това помоли Пиер да я пусне в модното студио.
— Мога да влизам и сама, ако знаех кода на алармата.
Охранителят подпря вратата, за да стои отворена.
— Ще попитам Роби. Никой няма правото да узнава кода без неговото разрешение.
— Разбирам.
Хедър мразеше заключените врати точно толкова колкото и всички инсталирани камери за наблюдение, но нямаше как да ги избегнат. Тя влезе в студиото и се спря пред работната си маса. За момент не можеше да повярва на очите си. Премигна. Не, беше реалност.
Там, върху масата, скиците й бяха разкъсани на две. Коприненият шифон в кралско синьо, който така прецизно беше скроила предната вечер беше нарязан и обезобразен. Хедър извика.
— Madame? — Пиер се втурна в стаята. — Добре ли сте?
Тя посочи към унищожението.
— Работата ми.
— Какво не е наред? — дотича и Фил в стаята.
— Работата ми е унищожена — изстена Хедър. — Има толкова охранители в тази къща и толкова много проклети камери. Защо никой не видя това?
— Тук няма камери — обясни Фил. — Днес ще ги инсталираме.
— Кой би направил нещо толкова подло?
Пиер вдигна двете части на една от скиците.
Фил се намръщи.
— Този, който би спечелил най-много от това.
Хедър си пое дълбоко дъх. Алберто. Той не искаше тя да работи за Жан-Люк.
— Трябва да говоря с Алберто.
— Смяташ, че той го е направил? — попита Пиер. — Познавам Алберто от години. Не мисля, че би сторил нещо такова, но не се тревожи. Ще разследваме случая до край.
— Няма да се повтори отново — увери я Фил.
Хедър кимна.
Двамата охранители си тръгнаха и тя остана загледана в останките от работата си. Можеше ли Алберто да направи нещо толкова подло? Поне разполагаше с изобилие от копринен шифон. Налагаше се да скрои роклята наново. Ако започнеше сега, до обяд вече щеше да я шие.
Разви плата върху другата маса и наложи скроените парчета отгоре.
— Buon giorno — Алберто влезе в студиото. — Пиер каза, че си искала да ме видиш?
Хедър пое дълбоко въздух, за да остане спокойна.
— Какво знаеш за това? — посочи тя към масата зад себе си.
— Боже мой! Какво е станало? — Той забърза напред, за да погледне по-отблизо.
— Надявах се ти да ми кажеш.
Алберто вдигна парче от разрязания плат.
— Това е ужасно!
Тя го погледна кръвнишки.
— Несъмнено.
Очите му изведнъж се разшириха и платът се изплъзна измежду пръстите му.