— Ще продължим да го търсим — отвърна Жан-Люк. — Фиделия разбра, че се криеше в Чикън Ранч. Може би ще успее да го открие отново.
— Тя опита малко по-рано — обади се Фил. — Преди вие да се събудите. Беше толкова разстроена заради Пиер, че се кълнеше как сама ще намери Луи и ще го натъпче с патрони. Дадох й бастуна и меча му.
— Какво видя тя? — попита Жан-Люк.
— Нищо — сви рамене Фил. — Каза, че си е тръгнал. Вече беше прекалено надалеч, за да може да го усети.
Жан-Люк закрачи из стаята, докато смилаше тази информация. Възможно ли беше Луи наистина да си е тръгнал? Дали убийствата на кураторката от музея и на Пиер бяха достатъчни да задоволят нуждата му за отмъщение? Ала врагът му беше заплашил двама им с Хедър. Всъщност Луи беше заявил, че Касимир ще му плати малко състояние, ако го убие.
— Не може да си е тръгнал. Още не е приключил.
— Съгласен съм — каза намръщено Роби и седна. — Може да се покрие за няколко дни, но само за да ни внуши фалшиво чувство за сигурност.
Жан-Люк кимна.
— Ще се върне. Точно както гласеше съобщението, което изписа с кръв. Ще се срещнем, когато той реши.
— Трябва да останем тук — предложи Фил — Това ще го принуди да дойде при нас.
— А ние ще сме готови за него. — Очите на Иън се присвиха. — Обзалагам се, че ще дойде в нощта на благотворителното шоу.
— Ние дори не знаем как изглежда — напомни им Жан-Люк. — Освен това той може да използва контрол над ума върху всеки, който участва в събитието или присъства на него. Всеки от хората може да се окаже нападателя.
— Тогава ще намалим присъстващите — предложи Иън.
Жан-Люк продължи да обикаля стаята. Единственият начин да се отърве от Луи, бе да се изправи срещу него в битка. Можеше да опази Хедър. Нямаше да се отделя от нея.
— Добре. Планът е да го убием в нощта на шоуто.
Хедър лежеше будна в леглото, втренчена в тавана. Очите й горяха от изтощение, но не искаше да ги затвори. Всеки път, когато го направеше, умът й припомняше все същата отвратителна картинка — пикапът й, обхванат в пламъци, докато Пиер е вътре.
Искаше й се да може да изтрие този образ от паметта си. Или да върне времето назад и Пиер да е все още жив. Или дори още по-назад, така че и г-жа Болтън също да е сред тях. Колко по-различно щеше да бъде всичко, ако миналия петък бе направила това, което Жан-Люк я помоли и бе избягала. Ала вместо това се беше опитала да бъде смела и да го спаси. Сега вече нямаше друг избор, освен да бъде смела. Бомбата беше предназначена за нея.
Трябваше да се увери, че никой друг няма да умре. Налагаше се да бъде смела, предпазлива и проницателна. Защо да се уповава само на Жан-Люк и охранителите му да се грижат за собствената й безопасност и тази на Бетани?
Очевидно те не бяха безпогрешни.
Фиделия имаше оръжията си и беше готова да ги използва. Хедър трябваше да бъде също толкова силна. Щеше да се въоръжи с информация. Това правеха професионалистите, когато са на война. Събираха сведения.
Тя се изправи в леглото. Време беше да разкрие някои от тайните на това място. В крайна сметка нейният живот беше поставен на карта. Нямаха право да я държат в неведение.
1485. Дали тези цифри щяха да й дадат достъп до мазето?
Провери часовника на нощното шкафче. 3:23 сутринта. Измъкна се от леглото и се зачуди дали да се преоблече. Не, щеше да отнеме прекалено много време и шумът можеше да събуди Фиделия или Бетани. Остана с жълто-синята си пижама с Туити от магазина с намаление.
Надникна в коридора. Беше празен. По-рано същата вечер Финиъс беше стоял пред вратата на пост и бе чула хора да влизат и излизат от офиса на Жан-Люк. Сега всичко беше притихнало.
Забеляза камерата над вратата на офиса. Ако минеше покрай нея към задното стълбище, охраната можеше да я види. Щяха да я спрат преди дори да се е доближила до мазето.
Тя се измъкна през вратата и тръгна на пръсти в обратната посока. Босите й крака не издаваха никакъв шум върху дебелия килим. Коридорът се извиваше остро надясно, където се разширяваше в модния подиум над задната част на изложбената зала.
Лунната светлина падаше през високите задни прозорци, хвърляйки дълги сиви сенки върху мраморния под на магазина. Манекените позираха, а голите им ръце проблясваха в бяло, напълно неподвижни. Имаше две камери високо на стените, но те бяха насочени към стаята отдолу. Модният подиум беше обграден и от двете страни с високи до кръста стени.