Хедър се сниши, за не бъде забелязана и се затича по подиума, който свършваше до задната врата на дизайнерското студио. Набра 1485 на алармения панел и усети малък прилив на адреналин, когато вратата се отвори. Промъкна се вътре.
Студиото беше тъмно, с изключение на лунната светлина, която влизаше през френските врати. Внимателно слезе по спираловидната стълба. Металните стълби бяха леденостудени под босите й крака. Промъкна се през студиото, движейки се в тъмните сенки край стените, като се надяваше да не се вижда на камерите.
Открехна вратата и надникна в коридора. Вратата на мазето беше в края му. В другия край, близо до изложбената зала, имаше камера.
Проклятие. Нямаше как да я избегне, ала беше стигнала твърде далеч, за да се откаже сега. Ако се затичаше, щеше да стигне до мазето за шест секунди.
Пое си дълбоко въздух и изхвърча. С треперещи пръсти набра 1485. Вратата се отвори и сърцето й подскочи.
Влезе вътре, затвори вратата и се облегна на нея. Слаба светлина над главата й осветяваше едно обикновено стълбище. Пред себе си видя голи стени, циментирана площадка и метален парапет. Слабият звук от музика отекваше феерично наоколо. Задиша дълбоко, за да успокои препускащото си сърце.
Дотук добре. Не се виждаше някое чудовище, което да размахва тексаската си резачка. Тръгна напред към парапета и видя стълбите, спускащи се надолу. Всяко стъпало бе осветено от червена светлина. Тя се спусна по циментираните стълби до нова площадка, след което се завъртя и слезе по още едно късо стълбище. Циментът беше студен и грапав под краката й. Стигна до обикновена дървена врата, която притвори без усилия. Звукът от музиката се увеличи.
Отново свиреха пианото и клавесинът. Мелодията беше бавна, красива и неимоверно тъжна. Те скърбяха, осъзна тя. Скърбяха за Пиер.
Внезапно почувства, че се натрапва прекалено. Разбира се, че тъжаха за Пиер. Те го познаваха от години, а тя само от няколко дни.
Размисли дали да не се върне, но зърна коридора и се спря.
Отвори вратата по-широко и ченето й увисна. След като беше видяла голото стълбище, очакваше по-спартанска обстановка, но тази беше… пищна. Коридорът беше достатъчно широк, за да могат пет човека да вървят по него един до друг, а подът бе покрит с красив, ръчно изтъкан килим. Усещаше се дебел и вълнен под краката й. Имаше наситен рубиненочервен цвят със златни хералдически лилии, разпръснати в решетъчен десен. Друга шарка от златисти и кремави рози оформяше широк кант около килима.
Коридорът беше осветен от златисти свещници по стените, всеки украсен с висящи кристали във формата на сълза. Дори таванът беше красив — в цвят от слонова кост с изящни орнаменти, боядисани в златисто. Вратите бяха също в кремаво с позлатена дърворезба. Между тях бяха разпръснати богато украсени ризници и комоди във френски стил. Антики, предположи Хедър, при това невероятно скъпи.
Пристъпи тихо напред в коридора, подминавайки маслени картини, които изглеждаха, като че принадлежат на някой замък. Музиката се чуваше все по-силно. Идваше от стая, чийто двойни врати бяха леко притворени към коридора.
Промъкна се зад една от вратите и надзърна през процепа. Видя пианото. Представляваше малък роял, украсен със златисти орнаменти. Свиреше жена, чиято дълга руса коса падаше свободно по гърба й. Инга.
Друга жена се движеше из стаята, препречвайки гледката на Хедър. Това бе Симон, която се въртеше в някакъв танц. Менует? Тя се отмести настрани и Хедър видя клавесина. Жан-Люк? Затаи дъх и се обърна, притискайки гръб към стената.
Жан-Люк беше този, който свиреше на клавесина! Остана там, заслушана в меланхоличната музика. Всъщност той беше доста добър, но защо един съвременен мъж, като него, би свирил на толкова стар инструмент? Колкото повече научаваше за него, толкова повече теорията й за безсмъртието имаше смисъл.
Хедър осъзна, че той страда. Тъжните тонове докоснаха сърцето й. Трябваше да говори с него по-рано, да го утеши. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че ще обвини себе си. Той беше почтен мъж с дълбоко чувство на отговорност. Старомоден мъж. И може би имаше много добра причина да бъде старомоден.
Но тя бе отказала да го види. Бе достигнала момент, в който всяка нова емоционална възбуда щеше да я хвърли през ръба. Имаше нужда да се отдръпне и да бъде сама за известно време.
Музиката извика сълзи в очите й. Жан-Люк беше наистина прекрасен мъж. Как да не се влюби в него? Шампион по фехтовка, моден дизайнер, музикант. И се целуваше страхотно. Разбира се, ако беше безсмъртен, то бе имал векове наред да усъвършенства талантите си.