Запристъпва на пръсти в коридора, чудейки се какво да стори. Дали да го попита направо? Може би. Но не и когато Симон и Инга бяха наоколо.
Музиката спря. Хедър се обърна, внезапно притеснена, че са я забелязали. Но не, коридорът все още бе празен. Дочу кликащ звук от другия край. Вратата започна да се отваря.
Тя изтича зад една висока ризница и се притисна към стената. Наближиха стъпки, заглушени от дебелия килим.
— Роби! — възкликнаха дамите. — Трябва да останеш и да танцуваш с нас.
Той беше в стаята за музика, осъзна Хедър. Дали щеше да успее да стигне до другия изход, преди да е излязъл? Шотландецът говореше толкова тихо, че тя не можеше да различи думите му.
Вниманието й бе отвлечено от една картина е маслени бои точно срещу нея. Несъмнено антика. Мъжът носеше черни, кожени чизми, кафяви бричове до коленете и жилетка, както и бяла риза с широка дантелена яка. Късо кадифено наметало бе преметнато небрежно през едното му рамо. Сабята му бе простряна от едната му страна, като върхът й докосваше пода, а ръката му почиваше върху украсената с орнаменти дръжка.
Хедър се усмихна. Той изглеждаше като един от тримата мускетари. Или пират, само дето беше прекалено чист и добре облечен в сравнение. Дългата му черна коса се къдреше до раменете, а от шапката му стърчаха две пера — бяло и кафяво. Елегантно облекло. Красиви сини очи.
Сърцето на Хедър застина. Ръцете й настръхнаха. Боже мой, тя познаваше тези очи. Беше целувала тези устни.
Значи беше истина. Той действително беше безсмъртен.
— Благодаря ти за предупреждението — чу се гласа на Жан-Люк откъм стаята за музика. — Аз ще се погрижа за нея.
Хедър притаи дъх. За нея ли говореше? О, боже, те напускаха музикалната стая. Не беше готова за това. Нуждаеше се от време, за да приеме тази нова реалност. Безсмъртни мъже. Отвори най-близката врата и се промъкна вътре.
Стаята беше тъмна с изключения на малкото светлина, идваща отляво. Когато очите й привикнаха, различи няколко от мебелите — гардероб, кресло и табуретка, разположена близо до една маса и лампа. Не можеше да сбърка най-големия силует в помещението. Леглото беше огромно и тъмно. Таблата му се простираше на половината височина до тавана.
Чудесно. Точно това й трябваше, да бъде открита в нечия спалня. Снопът светлина привлече вниманието й. Тя тръгна към него, усещайки гладката студенина на дървения под изпод стъпалата си. Когато стигна до подножието на леглото, стъпи върху дебел килим от ръчно тъкана вълна в обюсонски стил.
Слабата светлина идваше от двойни врати, които бяха оставени леко притворени. Хедър ги бутна, за да ги разтвори още повече и възкликна.
Това беше най-красивата баня, която някога бе виждала. Мраморният под и плотовете блестяха в мек бежов цвят. Украсени с орнаменти златни кранчета се извиваха над две раковинообразни мивки. Душкабината беше огромна и имаше три душа, но най-поразителната особеност бе огромното джакузи в средата на стаята. Беше с правоъгълна форма и мраморни колони във всеки ъгъл. Върху колоните имаше позлатен купол. Мраморни стълби водеха към джакузито.
Тя изкачи няколко стъпала и надзърна под купола. Беше изрисуван като лятно небе със слънце и бели пухкави облачета. Докато се взираше, небето стана по-ярко. Не, цялата стая се освети. Тя бавно се обърна.
Жан-Люк стоеше до вратата с ръка върху ключа за осветлението.
Хедър преглътна с усилие. Поне не изглеждаше ядосан.
— Здрасти. Знам, че не трябва да съм тук, но…
— Харесва ли ти? — попита той, посочвайки огромното джакузи.
— Аз… да. Много е… красиво. Имам предвид, че е фантастично, наистина.
— Страхотно е за освобождаване от стреса. Можеш да го използваш, когато пожелаеш.
— Това… е твоето джакузи?
Жан-Люк кимна и погледна през рамо.
— А това — спалнята ми.
— О!
От всички спални на света да нацели точно.
— Добре ли си? — попита той. — Притеснявах се за теб.
— Добре съм.
Не изглеждаше твърде разстроен, че се е промъкнала в мазето, но наистина имаше блед и притеснен вид.
— Наистина съжалявам за Пиер.
— Аз също — промълви той и погледът му се сведе към пода.
Горкият човек страдаше. Хедър слезе по стълбите и стъпи на мраморния под.
— Вече е късно. Най-добре да си вървя.
— Не. — Жан-Люк вдигна поглед. — Трябва да поговорим.