Тя преглътна. Дали щеше да сподели с нея истината, че е безсмъртен?
— Откъде взе кода на алармата? — попита той.
— От Алберто, но той само се опитваше да помогне. Не очакваше да… се промъкна тук долу.
Едното ъгълче на устните му се повдигна, макар усмивката му все още да изглеждаше тъжна.
— Той те подценява.
— Видях портрета в коридора. Мускетарят.
Искаше да каже „видях теб“, но думите заседнаха в гърлото й.
— Хедър.
Той пристъпи към нея, а тя отстъпи назад. Жан-Люк спря и болезнен израз се изписа върху лицето му.
— Никога няма да те нараня.
— Знам, но всичко това е някак… странно.
— Бих направил всичко, за да опазя теб и Бетани. Ти си в безопасност с мен — той посочи към спалнята си. — Ела и седни, трябва да поговорим.
Тя се промъкна покрай него и влезе в спалнята. Вече не беше толкова тъмно и можеше да види, че леглото е покрито с кафява кадифена кувертюра. Креслото и табуретката също. Тя седна на табуретката. Той дръпна вратите на банята и почти ги затвори, при което стаята притъмня. След това отиде до леглото и седна в единия край.
— Има нещо, което искам да ти кажа. Може би ще ти е трудно да повярваш.
Тя си пое дълбоко дъх, сякаш се приготвяше да се гмурне на дълбоко. Ти си във война със страха, напомни си.
— Всичко е наред. Вече знам тайната ти.
Глава 20
Тя знаеше?
Жан-Люк прочисти гърло.
— Може би трябва да започна отначало.
— 1485? — прошепна тя. — М-мисля, че това е годината на… твоето раждане. Дъхът му секна и му отне известно време да отговори.
— Да.
Лицето й пребледня.
— О, боже — тя се размърда върху табуретката. — Бях права. Ти си безсмъртен.
— Не точно. Мога да бъда убит.
Хедър кимна.
— Затова са мечовете. Гледах го по телевизията. Предполагам, че Холивуд знае за вас?
Той сви рамене.
— Има много истории за нас, но не всички са истина.
— Врагът ти ще се опита да ти отсече главата, така умирате.
Той трепна.
— Обезглавяването би било ефективно. Но има няколко начина, по които мога да бъда убит — той се усмихна кисело. — Мога да ти направя списък, ако държиш да ги узнаеш. Ще са ти от полза, ако някога забравя рождения ти ден.
Тя се усмихна за момент, след което потрепна.
— Тогава Луи също е безсмъртен. Затова имената, с които го нарече, са изчезнали преди векове. Проверих ги в интернет.
— Ах… — Била е подозрителна от самото начало. — Много си проницателна, щом си успяла да разбереш толкова много. Надявам се също така, да осъзнаваш, че можеш да ми вярваш. Правя всичко по силите си, за да опазя теб и Бетани.
Хедър се намръщи.
— Направи всичко, освен да ми кажеш истината.
— Не исках да те уплаша. Би била прекалено уязвима сама, прекалено лесна мишена за Луи. Не можех да ти позволя да се изправиш сама срещу него.
— Затова скри истината, за да ме защитиш.
— Да, а и за да предпазя и себе си. Ако нещо ти се случи, няма да мога го да понеса.
Израз на болка премина през лицето й.
— Кога умряха другите жени?
— Ивон беше убита през 1757-та, а Клодин през 1832-та. От тогава не е имало друга специална за мен жена.
— Това е доста дълго време.
Той сви рамене. Бе имал многобройни, краткотрайни афери и авантюри за по една нощ, особено преди откриването на синтетичната кръв. Нуждаеше от няколко глътки всяка вечер, а една добре задоволената жена често бе по-щедра. Но това не беше нещо, което Хедър би разбрала.
— След като Луи уби Ивон, избягвах всякакви близки отношения. Не исках друга жена да бъде убита заради мен.
— Но ти… се влюби отново. В Клодин?
— Да. Мислех, че ще е в безопасност. Бях преследвал Луи в продължение на години, но той бе изчезнал. Точно, когато смятах, че е безопасно, той се появи отново.
— Защо те мрази толкова?
— Опита се да убие Луи XV, а аз го спрях. По онова време бях част от личната стража на краля.
Очите й се присвиха с огорчение.
— Познавал си Крал Луи XV?
— Познавах мнозина крале.
Тя погледна надолу към стиснатите си ръце. Пръстите й изглеждаха напрегнати, кокалчетата й бяха побелели.
— Видял си много хора да идват и да си отиват.
— Да.
Хедър затвори очи за кратко и когато ги отвори, те блестяха от сълзи.