Той спря пред още една двойна врата и й подаде бележника. Докато Хедър го напъхваше обратно в чантата си, непознатият набра кода на охранителната система.
— Това, което ще ти покажа, е много лично.
О, боже, от това се опасяваше.
— Виждано само от отбрани членове на елита ли?
— Точно така. Знам, че си строг критик, но мисля, че ще бъдеш впечатлена.
— Сигурна съм, че ще бъда — отвърна младата жена и погледът й се спусна на юг.
— Хедър.
Нежният начин, по който той произнесе името й, я накара да се разтопи цялата отвътре. Тя вдигна поглед и очите им се срещнаха.
— За едно и също нещо ли говорим? — усмихна се той.
— Не знам.
Сърцето й биеше силно. Беше й трудно да мисли, когато я гледаше по този начин.
— Ще ти покажа останалата част от есенната колекция.
— Оу — премигна тя. — Ясно. Така си и помислих.
— Но, разбира се.
Блясъкът в очите му излъчваше подозрение. Той отвори вратата и я въведе в помещението.
— Тъмно е — прошепна Хедър и в същия миг светлините се включиха.
Един бърз поглед към високия таван й показа, че той е включил само половината от осветлението. Погледът й се спусна надолу. Помещението беше огромно, много по-голямо от изложбената зала. Рафтовете покрай стените бяха препълнени с топове от красиви платове. Ръцете я засърбяха да ги докосне всичките. В дъното забеляза две шевни машини, които се отразяваха в стъклените френски врати на задната стена. От лявата й страна имаше две огромни маси за кроене, а отляво — множество стойки с великолепни дрехи. В центъра мъжки и женски манекени бяха поставени в кръг като Стоунхендж на висшата мода.
Боже мой, какво ли не би дала да има подобно ателие. Това беше същински рай.
— Тук се случва магията.
— Магия? — попита той и затвори вратата. — Бих го нарекъл по-скоро упорит труд.
— Да, но е вълшебно — каза тя, отправяйки се към първата стойка с дрехи, докато токчетата й отекваха по дървения под — Тук идеите раждат красоти.
Той я последва.
— Значи ти хареса дизайнерското студио?
— О, да — Хедър започна да разглежда вещо скроените сака и поли, закачени на стойката. — Възхитително! — прокара плата между пръстите си и се намръщи.
— Какво не е наред?
— Вълнено е.
— Сакото е зимно.
— А това е Тексас. Може и да го продадеш в Пенхендъл, но тук трябва да включиш климатик, за да го носиш, дори и през зимата.
— Не се бях сетил — отбеляза той, кръстоса ръце и се намръщи.
— Кройката обаче е забележителна — възхити се тя на едно от саката. — Този човек е гений.
— Мислех, че е откъснат от реалността.
— И това също — засмя се Хедър, преминавайки на следващата стоика.
— Сама ли си шила роклята си?
— Толкова ли е очевидно? — трепна тя.
— Всъщност е добре направена, платът е боклук, но материята в наши дни често е такава — обясни той, свивайки рамене.
— О, знам. Купувала съм си неща, които буквално са се разпадали след две пранета.
Хедър се закова пред едно украсено с мъниста болеро, когато внезапно я осени една мисъл. От кога охранителите разбираха от платове?
— Твой модел ли е? — попита той.
— Горе-долу. Харесва ми да комбинирам парчета от различни шарки, за да се получи нещо уникално.
— Наистина е уникален — кимна непознатият.
— Благодаря ти. — Кой беше този мъж? — Ти… като дизайнер за Ешарп ли работиш?
— А ти би ли искала?
Ченето й увисна.
— Ъ?
— Ти ме убеди, че пренебрегвам част от пазара и че жените, като теб, заслужават да изглеждат добре.
— О!
— Вярвам, че повечето от тези модели могат да бъдат преправени за по-пищни фигури и може би точно ти си човекът, който да го направи.
— О!
— Ела в понеделник вечер, ако искаш да започнеш.
— О! — Боже, звучеше като идиотка. — Мога да работя тук? На това вълшебно място?
— Да.
— О, боже! — явно този човек не беше охранител. — Ти ли си управителят? Н-надявам се, че не съм те обидила с някои от нещата, които казах. Все пак споменах, че Ешарп е гений.
— И че е напълно откъснат от реалността и се е наложило да преправиш моделите му.
Хедър трепна.
— Е, малко се увлякох, но само защото съм дълбоко убедена, че жените като мен заслужават да изглеждат също толкова добре, колкото по-слабите ни посестрими.