Хедър се задъха, повдигайки нагоре бедра. Той я засмука леко, след което започна да я милва с език, достигайки до вампирска скорост.
Тя изкрещя и бедрата й го приковаха. Вътрешните й мускули стиснаха пръстите му. Оргазмът я разтърсваше на вълни и точно когато изглеждаше, че утихва, Жан-Люк засмука клитора й и размърда пръсти. Хедър извика отново и нови конвулсии разтърсиха тялото й.
Той се усмихна. Тя откликваше толкова добре, беше толкова сладка. Скоро щеше да признае любовта си. Жан-Люк разкопча ципа на панталоните си.
— Това беше невероятно — Хедър притисна ръка към гърдите си. — Толкова си добър.
— Наистина ли?
Само след миг щеше да заяви нестихващата си любов към него. Тогава щеше да я изпълни и да я направи своя.
— Ти си прекрасен и… аааа! — Ужас премина по лицето й. — Очите ти са червени!
Zut.
— Всичко е наред. Мога да обясня.
— Те светят! — Тя се отдръпна от него — Това… това не е нормално.
— Хедър, успокой се!
— Фиделия ме предупреди — възкликна и бързо скочи от леглото. — Червени светещи очи! Опасност!
— Няма да те нараня!
— Фиделия беше права за пожара. Сънува го. — Хедър грабна долнището на пижамата си и го обу. — Сънува и червени светещи очи и остри бели зъби.
— По дяволите, Хедър, контролирам се напълно. — Жан-Люк стоеше отстрани на леглото. — Няма да те ухапя.
Тя замръзна. Очите й се разшириха.
— Да ме ухапеш ли?
Merde, тя не знаеше. Той посочи към леглото.
— Моля те, седни. Мога да обясня.
Хедър отстъпи крачка назад.
— Не мисля. — Забеляза тениската си на пода и я грабна. — Смятах, че теорията ми е вярна. Призна, че си роден през 1485-та.
— Така е.
Тя издърпа тениската над главата си.
— Какво не ми казваш?
— Умрях през 1513-та.
Хедър разтри челото си с ръка.
— Добре. Така безсмъртните откриват какви са. Умират и след това се съживяват.
— Бях ранен в битката при Спурс. — Той седна на ръба на леглото. — Другарите ми избягаха, но аз отказах да се предам. Англичаните ме обкръжиха. Бях намушкан няколко пъти и оставен да умра.
Тя притисна ръка към устата си и изглеждаше леко пребледняла.
— Това е ужасно.
— Докато слънцето залезе вече бях полужив. Роман ме намери и ми каза, че мога да живея и да се бия отново. Аз се съгласих и той ме превърна.
— В безсмъртен?
— Не, cherie. — Жан-Люк пое дълбоко дъх, подготвяйки се за реакцията й. — Във вампир.
Лицето й пребледня. Той буквално можеше да помирише как кръвта се отдръпва от ръцете и чертите й. Можеше да чуе как сърцето й препуска.
— Това… не може да е вярно. Вампирите не са истински.
— Хедър.
Той се изправи и тръгна към нея, но спря, когато тя отскочи назад.
— Няма нужда да се страхуваш от мен.
— Мисля, че има. Вие не се ли… Вампирите не се ли хранят от хората?
— Вече не. Пием синтетична кръв от бутилки.
— Ясно. Ама, разбира се! И не се изкушаваш да ядеш храната прясна? — Тя вдигна ръка, за да го накара да спре да се приближава към нея и насочи пръст към него. — Алберто… той беше ухапан.
— А аз заплаших да уволня Симон и Инга. Те знаят, че хапането не е позволено в моя дом.
— Колко мило от твоя страна. — Тя го изгледа със съмнение. — С колко вампира съм се срещала?
— Роби, Иън и Финиъс. Симон и Инга. Ангъс МакКей и Ема.
— Ема? — Хедър изглеждаше ужасена. — Позволих на вампир да наглежда дъщеря ми?
— Ние сме най-добре подготвени да се бием с Луи, тъй като той също е вампир.
— А Фил и Пиер?
— Смъртни. Налага се да разчитаме на тях да ни пазят през деня, защото не сме… на разположение.
Тя повдигна вежди.
— Не сте на разположение? Появихте се три часа след смъртта на Пиер. Това беше просто грубо.
— Мразя да съм отделен от теб през деня. Неприятно ми, че не съм с теб, за да те пазя и успокоявам. Но нищо не мога да направя. Аз съм… мъртъв.
Хедър премигна.
— Искаш да кажеш наистина… мъртъв?
Той въздъхна и седна на леглото.
— Да, напълно мъртъв. Страшно е… дразнещо, но е само през деня.
— Ясно — присви тя очи. — Предполагам, че имаш и вампирски зъби.
Той докосна кучешкия си зъб.