— Доста си напрегнат, знаеш ли?
Той кимна.
— Искаш ли да поговорим?
Оуен не отговори веднага, просто лежеше със затворени очи и дишаше тежко.
— Предстои ни вечеря — каза той. Това трябваше да бъде първото им появяване заедно на публично място. Неш мислеше, че е важно за нея.
Мей не настоя. Тя лежеше мълчаливо в сгъстяващия се мрак.
— Ще реша след минутка — продължи той.
Дори и в тъмното, Мей можеше да различи чертите на лицето му. Високото му, широко чело разкриваше целия му живот. Тънките устни бяха здраво стиснати.
— Не знам — промълви Оуен с необичайно безразличен глас. — Не знам.
— Какво?
— Мисля, че нещата може би излизат малко извън контрол.
Мей изтръпна — беше се оставила да повярва, че никога няма да чуе подобно нещо от него.
— Между нас ли?
Той се разсмя, като силно я притисна към себе си.
— Шин, моля те. Е, може би между нас, но не е каквото си мислиш.
— Кажи ми какво е тогава.
— Знаеш ли, гадното в живота е, че не можеш да правиш всичко наведнъж. Поемаш по един път, а това означава, че не можеш едновременно да тръгнеш и по друг. И в двата случая пропускаш нещо.
— Страхуваш се да не пропуснеш нещо ли?
Той сухо се изсмя.
— Страхувам се да не пропусна каквото и да било. Никога не съм мислил, че трябва да го правя. Затова никога не съм се обвързвал. Просто в живота ми нямаше място за такива неща. Сега непрекъснато мисля за това. Плаши ме до смърт. Все ме е страх, че ще разбереш.
— Ще разбера какво?
— Какъв съм. Какъв съм бил.
Тя се притисна към него.
— Не сме ли говорили вече за това? Каква мислиш, че съм била аз?
— Не ме е грижа каква си била, Шин.
— Не ме е грижа какъв си бил, Неш. За останалите пътища ли се тревожиш, за онова, което можеш да пропуснеш?
— Не толкова. Плаши ме самата промяна.
— Никой не те насилва.
— Грешиш, Шин. Ти ме насилваш. Но няма значение и аз го искам. Сега това е единственото, което искам.
Тя се опита да му повярва.
Фримън дъвчеше един молив, като гледаше през плъзгащата се стъклена врата към малкия вътрешен двор, заобиколен и от трите страни от тухлените зидове на заобикалящите го сгради. Един гълъб кълвеше по калдъръма.
Мей седеше до него на мраморната маса в заседателната зала. Имаше свеж букет цветя по средата. Стаята миришеше съвсем слабо на огромна табакера.
— Излязохте ли изобщо? — попита той.
— Моля?
— Онази вечер. Каза, че трябвало да е първото ви появяване на публично място. Просто се чудех как е минало.
Изглеждаше вглъбена в себе си, както често се случваше. Фримън не беше сигурен, че може да го нарече видимо отдръпване, но се усещаше. Трябваше да се опита да го определи по-точно, да я отучи да го прави, независимо какво беше, пред съдебните заседатели.
— Не — отвърна тя най-накрая. — Не, изобщо не се срещнахме с приятелите му — тя вдигна поглед, за да види как ще го възприеме той. Вероятно окуражена, добави: — Той… ние нямахме нужда, бяхме си достатъчни един на друг.
Харди протегна ръка.
— Това ли са телефонните извадки?
Глицки държеше нещо, което приличаше на малка диплянка от жълта хартия. Той му го подаде през бюрото.
— Мисля, че някой от служителите се е престарал. Поисках само тези от двайсети юни. Явно обаче са ни дали за цялата година.
— Е, и как изглежда двайсети юни?
— Добре. За нас. Не толкова добре за Шинтака.
Харди възнамеряваше просто да хвърли един поглед на разпечатката — беше отворил папката си, готов да я приложи вътре. Дадена им бе половин година, нямаше чак толкова много разговори, може би петнайсет страници, всяка дълга по десетина сантиметра. Запрелиства набързо.
— Я гледай — каза той.
Глицки кимна.
— Забелязах. Никакви разговори с Япония.
Харди вдигна глава. Глицки, знаеше той, рядко пропускаше подробност.
— Никак не си забавен, да знаеш.
Ако Мей имаше търговски връзки с Япония, очакваше се, че поне от време на време ще трябва да се обажда дотам, особено, след като възнамеряваше да пътува. Дори и да вършеше повечето си работа по факса, помисли си Харди, с основание можеха да се очакват едно-две обаждания.
— Е, няма да ни навреди. Провери ли останалите? — Харди преглеждаше страниците, като върна на март.
— Не. Проверих двайсети. Просто забелязах за Япония. Ако искаш, мога да го прехвърля на някой.
— Не, аз ще… — изведнъж очите на Харди се присвиха. Престана да прелиства.
— Какво? — попита Глицки.
— Нищо — той затвори разпечатката и я остави на бюрото си. — Просто си спомних, че трябва да купя някои неща за Бек.
— Добър татко си.
— Знам. Удивлявам се сам на себе си — той потупа листовете, връщайки се отново към деловата част. — Ще ги прегледам лично. Благодаря.