Харесваше му драматизма на ситуацията.
Фаулър се извърна и се отправи към прозореца.
— Какво трябва да направя, Дейвид?
— Можеш да си направиш сам отвод, като се позовеш на конфликт на интереси.
— Не мога да го направя вече.
Фримън знаеше, че не може.
— Не мога да позволя връзката ми с нея да излезе наяве.
Чоморо, дори и съюзниците на Фаулър, щяха жив да го изядат за това. Беше в разрез с благоприличието съдиите да ходят с проститутки. Но понякога най-добрият аргумент беше мълчанието. Фримън се приближи до бюрото на съдията и оправи няколко молива.
— Дейвид, трябва да си направиш отвод.
Фримън поклати глава.
— Нае ме, за да защитавам по най-добрия начин клиентката си. Явно е, че е в нейна полза, ако делото се води в твоята зала. Съжалявам, ако това ти създава неприятности.
— Неприятности ли? Това е катастрофа. Напълно неетично е. Не мога да позволя да се случи.
— Вие трябва да решите, Ваша светлост — беше делови. — Ако това може да послужи като утеха, нямам никакво намерение да измамя доверието ви.
Очите на Фаулър изглеждаха като изцъклени.
— Мей знае ли?
— Мисля, че не. Казах й, че за мен е безплатна реклама. Явно мина.
— Господи — той прокара ръка през косата си. Изведнъж му се стори изтощен и остарял. — Господи, Боже мой — той правеше малки кръгчета наоколо, после спря. — Мислиш ли, че мога да й осигуря справедлив процес, Дейвид?
Най-после здравият разум проговаряше. Така постъпваха хората, Фримън го знаеше. Сами направляваха действията си, понякога погрешни, понякога оправдани.
Фаулър продължи.
— Ако някога се разбере, с мен е свършено. Дали тя ще проговори?
— Защо й е да го прави, особено след като ще я отърва? Няма сметка. Сега или когато и да било.
— Ще я отървеш ли?
— Разбира се. Няма никакви доказателства, Анди.
Съдията сниши гласа си.
— Но тя го е направила, Дейвид.
— Никой не може да докаже, че клиентката ми е убила някого. Ако може да се попречи на обвинението да използва сексуални нападки и расови инсинуации, тя ще бъде оправдана. От съществено значение е да се контролира тона в съдебната зала.
Пурата беше догоряла и той щастливо дъвчеше края й. Добро изпълнение, с толкова сладък резултат, че почти му се искаше да затанцува жига, когато напусна кабинета.
Разбира се, от друга страна, Анди Фаулър, с когото винаги бе поддържал прекрасни отношения, си беше сложил главата в торбата. Анди не можеше да си направи отвод, без да признае за връзката си с Мей, а той нямаше да го направи. Прав беше, това щеше да сложи край на кариерата му, защото подобно разкритие в такъв напреднал етап от процедурата щеше да се окаже особено съкрушително.
Но той сам се бе поставил в това положение. Всеки сам си определяше късмета. Добър или лош. Анди беше голямо момче. Трябваше да си направи по-добре сметките.
Разходката беше отвела Фримън отвъд билото на Ноб Хил надолу по северния му склон. Подсъзнателно постепенно си даде сметка, че краката му го водят нанякъде и ги остави да вървят, накъдето искат. Бавно, без да бърза. Продължаваше да дъвче пурата.
Вечер ъгълът, на който живееше Мей, беше спокоен. Електричката не се движеше. Хълмовете наоколо бяха стръмни и хората, отправили се към Норт Бийн или обратно към Авенютата, предпочитаха някой от булевардите, „Бродуей“ или „Ван Нес“, „Го“ или „Гиъри“. Той пресече улицата, облегна се на витрината на френския кулинарен магазин и погледна нагоре. Светеше там, където знаеше, че се намира кухнята на Мей. Предната част на апартамента с еркерния прозорец беше тъмна.
От отсрещната страна на улицата, в сградата на г-жа Стрелецки покрай еркерния прозорец се мяркаха сенки и изведнъж Фримън си спомни четиринайсетгодишното момче на име Уейн Олред, което се бе скрило в килера, когато майка му избягала от апартамента и после бе излязло и застреляло баща си.
Хвърли угарката от пурата си в канавката. Не се чувстваше особено възмутен, че не беше проявил напълно усърдието си по-рано. Бе в края на един дълъг ден и той изобщо не беше хранил илюзии, че Мей е невинна. Всъщност, още не хранеше.
Но краката му, неговото подсъзнателно — каквото там беше — го бе довело тук и сега той знаеше защо. Прекоси улицата и натисна звънеца на номер 17, „Строс“. Домофонът изпищя в ухото му.
— Кой е?
Фримън се извини и набързо обясни.
— Десет часа вечерта е. Не може ли да почака до утре?
Той отново се извини и за миг му се стори, че няма да му се отвори парашута. Но тогава домофонът избръмча и Фримън спокойно започна да се изкачва по покритите с мокет стълби. Вратата беше открехната и Ник Строс се бе облегнал на касата, по бели чорапи и хавлиен халат. Едър мъж, много по-едър от Фримън, черната му коса беше още мокра от душа.