— Съжалявам — повторно се извини Фримън. — Но става въпрос за човешки живот.
— Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?
Адвокатът се усмихна.
— Разбира се — това беше стандартната първа реплика на самозащита, толкова глупава, помисли си Фримън, колкото повечето човешки усилия. Сякаш — ако беше крадец или убиец — притежанието на шофьорска книжка щеше да го направи по-малко опасен, сякаш всички документи за самоличност непрекъснато, майсторски не се фалшифицираха или преправяха.
Но той я извади от портфейла си и я подаде. Носеше и визитки в един от вътрешните джобове на сакото си, даде на Строс и една от тях.
Мъжът отвори вратата, Фримън видя две момчета — в пубертета или малко по-малки — да седят едно до друго на дивана, опитвайки се да го зърнат. Той им махна приятелски с ръка и Строс го покани да влезе.
— Но вече ви казах, че не сме видели нищо.
— Добре, г-н Строс, всъщност ми казахте, че вие не сте видели нищо. Обещахте ми, че ще попитате момчетата и ще ми се обадите.
— Ако са видели нещо…
— Какво, татко?
— Секунда, Ник, разговаряме човека. Това е г-н Фримън, момчета. Синовете ми — Алекс, големия и Ник, голямото ми малко момче. Нали, Ник?
По-малкото момче, Ник, беше копие не само на името на баща си, но и на държанието му — предпазливо, внимателно. Фримън смирено бе бръкнал с ръце в джобовете си.
— Не искам да ставам нахален. Хората винаги забравят подобни неща. Просто е ужасно важно.
Строс направи някакъв жест, който Фримън прие за неохотно съгласие, той погледна към момчетата, после отново към Строс.
— Момчета, искате ли да ми покажете стаята си, ако баща ви не възразява?
По-голямото момче, Алекс, каза „разбира се“ и веднага скочи. Този беше авантюрист.
— Ами ти, Ник.
— Не. Ще почакам тук.
Фримън каза добре, но Алекс беше изключително добре разположен към него.
— Хайде, заек такъв, пилешко сърце, бебе такова.
— Алекс!
Но това свърши работа. Ник се изправи.
— Няма нищо, татко. Алек е такъв досадник — после към брат си: — Тъпанар! — Спомняйки си последния път, когато бяха видели китайката през телескопа…
На Ник Строс му харесваше в апартамента на баща му, на ъгъла на „Хайд“ и „Юниън“, особено след едномесечната екскурзия с майка му и Алекс, и онези малки задушни стаички в Европа. Първо на първо, апартаментът на баща му беше като за хора, два пъти по-голям от този на майка му във Ван Найс, с изронената хоросанова мазилка и белеща се боя, и коли, паркирани навсякъде, където би трябвало да има трева. Освен това, при баща им, отгоре не живееше никой — никаква г-жа Кътлър с двамата й сина и басът и барабаните не дънеха през тавана по цял ден и цяла нощ. Никакви свързани хотелски стаи, в които непрекъснато отсядаха всевъзможни хора.
Плюс електричката, беше страхотно да се качваш и да слизаш, без да плащаш. И всичките тези възвишения за скейтборд, за каквито не можеш и да мечтаеш дори, без нито едно проклето палмово дърво. Всъщност, без никакви дървета.
И най-накрая остъклената куличка в най-горния ъгъл, отпред към фасадата на сградата, която беше част от спалнята им, на тях двамата с Алекс, когато пристигнаха на гости в събота. И този път, след като бяха постоянно с майка си и постоянно на училище, после в Европа и всичко останало, щяха да останат тук цели три седмици.
Така че, след като лампите се загасяха, можеше да извадиш телескопа и да шпионираш всички наоколо, без никой да забележи нищо. Или през деня, просто дърпаш завесите, за да стане тъмно тук, вътре и оглеждаш, наблюдаваш всичко.
А откакто бяха дошли тук, все нея наблюдаваха.
Алекс пръв я беше видял — от отсрещната страна на улицата, на последния етаж точно като тях, вероятно си мислеше, че никой не може да я види. Наистина си струваха петдесетте цента, които Ник трябваше да плати за първото поглеждане — чудеше се какъв е този китайски обичай да се разхождаш из къщи чисто гола, но не се оплакваше. Освен мама (а тя не се броеше), никога не бе виждал гола жена. Дори и „Плейбой“ беше трудно да се намери, когато си на единайсет.
А той си мислеше, че тази жена изглеждаше толкова добре — поне колкото коя да е от „Плейбой“, с изключение на по-малките цици. И това, че беше китайка, първоначално бе малко необичайно. Някак си му се искаше да беше обикновена американка — чудеше се дали наистина се брои за виждане на гола жена, ако е китайка, но той попита Алекс и Алекс каза, че за него със сигурност се брояло, а той беше на тринайсет, така че трябваше да знае.