— Случи се в една от галериите надолу по „Юниън Скуеър“. Бях обядвал в „Клифт“ и слънцето се бе показало, така че реших да се поразходя малко, а може би и да се отбия до Магнън, да видя Джейн. Толкова рядко ми се случваше да бъда в центъра през деня.
Нямаше никой, освен галеристката — оказа се, че е собственичката — и Мей. Не знам какво ме накара да спра. Излагаха някаква еротика — предполагам, че това ме накара да погледна, но тогава видях тази японка да стои там, лицето й в профил и влязох. Заговорихме се, говорихме си може би половин час, анализирахме всички работи. Беше възбуждащо, признавам си, да обсъждаш всички тези пози и голи тела, сам с една красива жена, която току-що си срещнал.
— И ти я забърса.
— Само ако беше толкова просто. Не бях правил нищо подобно през последните трийсет години, Диз. Когато си съдия…
Харди пиеше бирата си, чакаше.
— И какво стана?
— Тръгна си, каза, че се радвала, че сме се запознали, но трябвало да върви. Останах още малко и си помислих, че това е всичко — той замълча. — Но не беше. Открих, че не мога да си я избия от главата, непрекъснато си я представях в някои от позите. Съжалявам, знам, че не е в стила ми.
Харди повдигна рамене.
— Всеки се нуждае от любов, Анди.
— На думи звучи добре. И е така, въпреки че се опитваш да го тровиш под работата си, под образа, който си си създал, под обществения си живот, докато наистина не повярваш, че вече нямаш нужда от обич.
— Направих го след Майкъл и Джейн.
— Значи знаеш. Казваш си, че животът ти и така си е добре, също толкова пълноценен. Не, че не го правиш, но си толкова самотен. Нищо не откликва — Анди замълча и се загледа навън към пустата улица. — И няколко дни по-късно — продължи съдията — отново отидох в галерията и попитах собственичката дали си спомня жената, с която бях разговарял. Отвърна ми, че е постоянна клиентка.
— Значи наистина е продавала изкуство?
— Кой, Мей ли? Не, колекционираше, но не бих казал, че е продавала. Както и да е, собственичката я познаваше, но не искаше да ми каже името й, дори и след като й се представих. Не я виня. Както знаем, пълно е с откачалки, дори и сред колегите ми. Така че аз й дадох визитката си и я помолих да предаде на дамата да ми се обади. Обеща ми.
— И започна да ходиш с нея.
— Не, не още. Не ми се обади — той завъртя рома си, остави го недокоснат на масата. — Но аз я желаех, изобщо не я познавах, но това нямаше значение. Трябваше да я видя пак. Не знам какво ми беше станало.
Образът на Селин Неш затанцува пред очите на Харди и той го удави в бирата си.
— Добре, и после?
— Изчаках една седмица, след това отново отидох и купих една от дърворезбите, четири хиляди и петстотин долара и казах на собственичката да я прати на Мей.
— Това изключва простонародния елемент.
— Парите нямаха значение. Имам пари. Във всеки случай това я накара да ми се обади, за да ми благодари и аз й казах, че искам да я видя, но тя отново каза не, не можела да го направи.
— Попитах я защо, омъжена ли е, сгодена ли е, не се ли интересува от мъже? Не? Поне ми кажете защо? Така че тя се съгласи да вечеря с мен. И ми каза.
— Професията си?
— С какво се занимава, да. Беше уплашена, това, че бях съдия я бе притеснило — той отсечено се изсмя. — Трябваше да й обещая най-напред неприкосновеността й. Наистина я желаех, Диз. Онова, с което се занимаваше, нямаше никакво значение за мен. Отвърнах й, че не се интересувам от подобен род взаимоотношения, с плащане. Харесвам я, искам да я виждам, да излизам нормално с нея. Тя се разсмя. Не се занимавала с такива работи. Тогава я попитах дали изобщо мога да се виждам с нея, независимо от условията.
— Господи, Анди…
— Не, не беше така. Не беше унизително. Приличаше повече на добронамерено преговаряне.
— Е, и до какво доведоха преговорите.
Съдията се загледа в отсрещната страна на помещението.
— Три хиляди долара.
Харди преглътна, отпи една дълга глътка, отново преглътна.
— Три хиляди долара? За един път?
— Не, на месец.
— Плащал си на Мей Шин по три хиляди долара месечно?
— Да!
— Боже, Боже, Боже!
— След първите няколко месеца бих плащал колкото пожелаеше. Не се смей. Влюбих се в нея, Диз. Продължавам да я обичам.
— Анди, не плащаш на някого, когото обичаш.
— След първата вечер въпросът с парите повече никога не се обсъждаше. Мислех си, че и нейното отношение към мен се променя.
— Как? В какъв смисъл?