— От самото начало г-ца Шин твърдеше, че в деня, когато Оуен Неш бе брутално убит, тя си е била у дома и е чакала завръщането му. Не е използвала телефона. Не е излизала навън, за да си купи вестник. Не е свирила на пиано, не е забивала пирони по стените нито е пяла под душа. Аз твърдя пред вас, че това не е престъпно поведение.
И въпреки това, дами и господа, позволете ми да се изясня докрай, то беше в основата на заведеното от прокуратурата дело срещу Мей Шин. Че не е направила нищо, за да забележи някой, че си е у дома! Представете си само! Едно време това се смяташе за отличителна черта на добрия гражданин, на идеалния съсед. Но понеже е от японски произход, и защото е дръзнала да има връзка с влиятелен човек — той сниши гласа си — защото, всъщност е една жена, безсилна да се защити срещу мощта на държавните институции, тя бе идеалния жертвен козел. Прекарала е целия ден у дома и е заподозряна, всъщност, обвинена в убийство.
Сега бих искал да ви представя двама младежи — Ник и Алекс Строс, — които по случайност живеят точно срещу апартамента на г-ца Шин.
Той кимна на един от съдружниците си, който влезе в съседната стая и доведе двете момчета и баща им.
— Ако областният прокурор се интересуваше от истината, той също можеше да открие двете момчета на име Строс. Върнали са се от екскурзия в Европа на двайсети юни, денят, в който Оуен Неш беше убит. Никога няма да се досетите какво са видели.
35
Купуваше си диетична „Кола“ от кафето, когато един от колегите му, който работеше през две врати, Константино, провря глава през вратата.
— Харди, върви при Драйсдейл — каза той.
Беше три без пет. Драйсдейл бе получил сведения от една от връзките си в KRON и сега Пулиъс, самият Крис Лок и една трета от останалия персонал се бяха събрали пред телевизионния екран. Харди се провря през вратата, като си спомни други подобни събирания — денят, когато Дан Уайт беше убил Хейвъри Милк и май и Москоун в кметството, опита за покушение върху Рейгън. Почуди се кой ли е бил застрелян.
Някой се провикна.
— Добре, добре, почва, увеличете го — стаята утихна, чуваше се само гласът на водещия, който говореше за изключителното развитие на делото по убийството на Оуен Неш и миг по-късно на екрана, пред цял куп микрофони, изникна Дейвид Фримън, с Мей Шин до него.
— Плаща на децата или на бащата. Всичко е нагласено. — Пулиъс не можеше да повярва или се преструваше, че не може.
— Две деца? — Драйсдейл поклати глава. — Ами онова за голотиите? Не би могъл да си го измисли.
Лок мълчеше, стоеше до прозореца и гледаше навън.
— Със сигурност ще мине — обади се Харди.
Всички се бяха разотишли. По ирония на съдбата стаята изглеждаше по-малка сега, когато бяха останали само четиримата.
Пулиъс:
— Как биха могли да са сигурни, че е било същия ден?
Драйсдейл взе топките си за бейзбол и започна да жонглира.
— Би ли престанал, ако обичаш!
Раздразнението беше от страна на Елизабет Пулиъс. Харди нямаше нищо против да го види и си помисли, че си го е заслужила. Това беше, в края на краищата, нейното дело.
— Съжалявам — извини се Драйсдейл. Хвана топките и ги стисна всичките в едната си ръка. — Мисля, че доста добре са се застраховали. Било е в деня, когато са си пристигнали от Европа, току-що са били слезли от самолета. Доказателството е доста солидно.
— Може да си е чисто и просто лъжа. Той им плаща…
— Доста рисковано. Кръстосаният разпит ще ги довърши, и Фримън го знае.
— Искам да ги разпитам.
— Не се и съмнявам — отвърна Драйсдейл.
Тя стоеше обута с ниски обувки пред бюрото му. Продължаваше да гледа към гърба на Лок, но той не се обърна. Фримън не си беше хабил патроните за тях, бе заковал направо Кристофър Лок. Лок беше областен прокурор, а не те. Доколкото се отнасяше до общественото мнение, Кристофър Лок — лично — бе оплескал нещата. Той, един чернокож, беше и расист. Той бе избрал жертвата. По етнически съображения. Истинска катастрофа.
— Мътните да го вземат! — каза Пулиъс.
Драйсдейл кимна.
— Да, мадам — отвърна той.
Когато Джеф Елиът откри в нотариата, че собственик на заложената като гаранция жилищна сграда е съдията от Върховния съд Андрю Фаулър, той бе повече от сигурен, че е ударил джакпота.
После, когато чу, че е пропуснал пресконференцията на Фримън — „Защо никой не ми се обади?“ — видя как всичко му се изплъзва.
Но в края на краищата, когато научи новината за излизането в пенсия на Фаулър, разбра, че си е осигурил материала на кариерата. Имаше един-единствен човек, който държеше в ръцете си отделните парчета на цялата история и това беше именно той.