Вторият й любовник се казваше Брайън Пауъл, за когото тя беше Елизабет. Брайън бе нейният „приятел“ от три години. На четирийсет и пет, представителен, политически благонадежден, разведен, без деца, борсов посредник, който имаше шестцифрен годишен доход и не й държеше сметка за нищо. Разбираше, когато беше заета. Смяташе да се сгоди за него (още не беше я молил, но тя можеше да го доведе до тази мисъл, ако поискаше), когато настъпеше моментът да се кандидатира за областен прокурор и един съпруг можеше да се окаже от полза; дотогава беше просто приятен човек, с когото да бъдеш и с когото да те виждат.
Другият мъж от прокуратурата — и в известна степен единственият опасен лично за нея — я наричаше Моли. Казваше се Питър Струлър, женен, баща на три деца. Оставяше я с впечатлението, че може както да я чука, така и да я напусне, въпреки че я чукаше с известна регулярност през последните четири или пет месеца. С диплома по право от „Дюк“ и три години във ФБР, Струлър беше едновременно умен и практик. Също така бе непочтителен и забавен. Като следовател в прокуратурата, той не беше под юрисдикцията нито на полицията на Сан Франциско, нито на шерифа. Работеше в отделно полицейско формирование към прокуратурата, което охраняваше свидетели в опасни райони, разнасяше призовки и от време на време провеждаше собствени разследвания.
Опасността от Питър Струлър се криеше в това, че Елизабет Пулиъс го харесваше много. Запозна се с него, когато я бе придружил, в рамките на официалните си задължения, за един разпит на някаква измет, от чиито показания се нуждаеше, за да опандизи други още по-нисши форми на живот. След като експедитивно, както тя си знаеше, беше свършила работата — бе разпитала свидетелите, които се криеха зад спуснатите си пердета, — тя бе излязла навън на слънце и бе видяла Струлър да играе баскетбол, гол до кръста, с осем чернокожи надувки в гимназиалните класове в един осеян със стъкла двор — малко момче, което си прекарваше страхотно. Беше се влюбила в него, стана неестествено срамежлива и си търсеше извинения, за да се виждат по работа, докато той не я попита директно и тя не му каза, докато пътуваха към поредното местопрестъпление, че мисли, че може би се е влюбила в него. Не трябвало да се тревожи затова обаче, беше добавила бързо. Щяла да го преодолее. Не искала да навреди на брака му.
— Бракът ми е стабилен — бе отвърнал той и бе спрял колата. — Нищо не може да застраши брака ми. Но мисля, че трябва да си изясним нещата.
И си ги изясниха на място в колата.
Сега отново седяха в колата му и ядяха китайска храна от кутии на един от паркингите на „Президио“. Имаше зайчета в Залива и се виждаше половината път до Аляска.
Струлър четеше на глас надписа върху лицевата част на салфетката, с която бяха увити пръчиците му.
— „Добре дошли в китайския ресторант. Моля опитайте вашата чудесна китайска храна с пръчици, традиция и типична черта на китайската славна история и култура“
Тя кимна.
— И гледката е хубава.
— Я виж това — отвърна Струлър. — Ако е вярно, защо е трябвало да изобретяват крановете?
— Крановете ли?
— Да, повдигачите, крановете.
— Ако кое е вярно?
Струлър прочете:
— „Научете се как да използвате вашите пръчици. Пъхнете едната под палеца и здраво я стиснете. Сложете и втората, като я държите така, сякаш държите молив. Дръжте първата пръчица в началното положение движете втората нагоре-надолу. Сега можете да вдигнете всичко“.
Той се опита да вдигне куфарчето.
— Просто не отговаря на истината. Как успяват? Аз не мога да го вдигна. Обзалагам се, че не можеш да вдигнеш дори и едно куче.