41
Всичко тънеше в мъгла — главата му, навън през прозореца на спалнята.
— Не заслужавам това — Франи бе станала преди малко, беше взела душ и се бе облякла. Седеше в другия край на стаята, до вратата към детската стая, в люлеещия се стол. — Много ми е мъчно, че ти се е случило, но щеше да го избегнеш, ако се бе прибрал у дома.
— Франи…
Тя го прекъсна и продължи. Не плачеше, но бузите й бяха мокри.
— Знам, че преживяваш тежък момент, въпреки че не мога да разбера защо. И няма нужда да се опитваш да ми обясняваш. Но не заслужавам да се отнасяш с мен по този начин. Да не се обаждаш, да ме оставяш да седя и да се тревожа цяла нощ. Не искам да живея така.
Харди имаше голям колкото орех оток на темето. Лявото му ухо беше одрано и имаше дълбока рана в скалпа над него. Сигурно го бяха ритали, когато бе паднал — ребрата му го пробождаха. Имаше страхотно главоболие, езикът му беше прехапан на няколко места. Все още имаше вкус на кръв в устата си.
— Съжалявам…
— Разбира се, че съжаляваш. Аз също. Кой не би съжалявал? Какво искаш, Дизмъс? Какво искаш? Ако не ме искаш, махам се, с децата, с всичко. Говоря сериозно.
Не се съмняваше в думите й. Франи не беше играч и не блъфираше.
— Искам те — отвърна той. Видя я как си поема въздух. Чудо беше, помисли си Харди, че тя още го искаше. Никога преди не я бе виждал толкова ядосана, но поне всичко между тях не беше свършено.
— Знам, че се държах като лайно. Не мога да ти опиша…
Тя вдигна ръка.
— Никакви словоизлияния. Просто не искам да съм нещастна. Не го искам за никой от нас. Това семейство не го заслужава. Включително и ти.
Харди се хвана за главата с две ръце.
— Тогава защо имам чувството, че точно това заслужавам?
— Не знам. Някак си остави тези идиоти да те накарат да си мислиш, че те превъзхождат с нещо, което е смешно. Какво толкова има в тях? Какво толкова са направили? Защо толкова те е грижа какво си мислят за теб?
— Добре, ами ако са прави? Може и да са прави…
— По дяволите, Дизмъс. Не са прави. Ти не си неудачник. Защо ли? Защото аз съм умна и нямаше да се омъжа за неудачник. Не им позволявай да ти сторят това — и на мен също. Ако им позволиш, те наистина ще спечелят.
Защо не можеше да разбере? В продължение на няколко месеца непрекъснато го беше доказвало действията си.
— Трябва да признаеш, Франи, че не ми работи много късметът.
Очите й вече святкаха.
— Благодаря ти много. А аз какво съм? Ами къщата и Бек? — Тя махна към корема си. — Ами новият човек? Това не е ли късмет?
— Нямах предвид това.
— Ами тогава — отсече тя, малкото юмруче се заби в крака й и тя повиши глас. — По дяволите, не го казвай тогава — Франи се изправи, влезе в детската стая. Люлеещият се стол скърцаше по дъските. След малко я чу да говори на Ребека.
— Няма нищо, не си виновна ти, съкровище. Заспивай пак, сега.
Харди, както беше схванат и му се гадеше, се насили да стане от леглото, въпреки че всичко го болеше. Застана до вратата на детската стая и спря скърцащия стол с крак.
Тя се извърна.
— Виж — каза, — каквото и да е, просто го остави зад гърба си. Не можеш да го промениш. Нека просто продължим да живеем, става ли? Добре си живеем тук. Но трябва да ме уважаваш. Трябва да уважаваш и себе си. Край на проповедта — Франи прекоси стаята и се приближи към него, леко го докосна по ръката. — Иди и си вземи един душ. Горещ. Аз ще приготвя закуската.
Харди седеше на свръхтвърдата пейка в галерията на отдел 22, съдебната зала на Мериън Браун. Елизабет Пулиъс, зашеметително облечена в червено и синьо, изобщо не го удостои с поглед от прокурорската банка. Харди разпозна няколко добре облечени адвоката, които се навъртаха наоколо, вероятно изпратени от Дейвид Фримън, за да си избере Фаулър — предполагаше, че на един от тях щеше да се падне честта да представлява Анди.
Джейн пристигна и се пъхна до него.
— Какво ти се е случило?
Харди беше облечен с костюм с жилетка, бяла риза, една от най-хубавите си консервативни връзки. Долу му бяха лъснали обувките. Изглеждаше както трябва, като изключим превръзката над челото и отеклото му око.
Каза й, че е дълга история, от любимите на Джейн, но не му се наложи да навлиза в нея, защото съдията влезе и те всички се изправиха на крака.
Кабинетът на Браун бе точно до този на Анди Фаулър горе-долу цяло десетилетие. Това, че тя председателстваше Върховния съд — и поради това на нея се падаше да предяви обвиненията, отправени от върховните заседатели — беше съвпадение. След като Лио Чоморо бе повишен и беше заел мястото на Анди Фаулър, след неговото оттегляне, задълженията на председателстващ съдия отново се въртяха. Зловещото беше, че Браун, която бе познавала Анди добре и можеше да се очаква, че ще бъде един от малкото му съюзници, беше одобрила препоръката на областния прокурор Крис Лок и бе постановила да няма гаранция.