Харди изслуша цифрите. Предполагаше, че ще трябва да свиква с тях и когато Анди свърши, каза, че му звучало добре. Дотук с безработицата, помисли си той и се почувства доста по-добре.
Анди не беше видял нищо от документацията, която бяха събрали срещу него и не знаеше кой бе съчинил всичко това. Предполагаше, че са прекарали живота му през сито, но нямаше голяма представа какво точно може да са открили, за да му припишат убийството на Оуен Неш. Никога не се бил срещал с него, каза той.
В интерес на истината, Харди не беше много сигурен в това. Онова обаче, в което беше сигурен, бе, че ако Анди Фаулър се отнасяше към Мей по начина, по който действията му — независимо от думите — показваха, той разполагаше със солиден мотив да убие Оуен Неш. Въпреки че имаше факти за установяване и беше по-добре да се започне именно оттам.
— Да разбирам ли тогава, че никога не си се качвал на „Елоиз“?
— Това е все едно да ме попиташ дали съм го убил.
Харди отвърна, че може би е така. Зачака.
— Какъв смисъл има да говорим за това, Диз? Пледирахме „невинен“. Всички обвиняеми на света казват на адвокатите си, че не са го направили, дай да не мътим излишно водата, става ли? Въпросът е дали разполагат с доказателства, които да ме свързват с яхтата. Бих казал, че не могат да разполагат. Такива просто не съществуват.
— Ами собственото ми душевно спокойствие, Анди? Ако за мен е важно каузата ми да е справедлива? — Харди се ухили, осъзнавайки, че звучи надуто, но за него наистина беше важно.
— Твоята кауза, адвокате, е да ме отървеш.
— Е, можеш поне да уважиш чувствата ми — отвърна Харди. — Кажи ми веднъж завинаги. Ти ли уби Оуен Неш или не?
Фаулър поклати глава.
— Не — заяви той.
— Харди — адвокат — каза Глицки. — Как можеш да го направиш?
— Пулиъс казва, че не мога.
Бяха в „Лу“, където специалитетът за обяд бяха лютиво кисели агнешки ребърца с кускус. Харди осведомяваше Ейб относно виждането на Пулиъс за конфликта на интереси.
— Може и да е права, Диз, въпреки че не съм особено очарован от нея тази седмица.
Ейб разбираше, че каквото и разследване да се бе провело, беше станало зад гърба му. Елементарното уважение изискваше поне да бъде информиран за направените разкрития. Но Пулиъс го бе заобиколила и Глицки беше бесен. Той отчупи края на ребърцето и започна да го гризе замислено.
— Мислиш ли, че го е направил?
Харди си пийна малко вода. Беше престанал да яде, защото дъвченето му причиняваше болка.
— Бих искал да видя с какво разполагат.
— Не отрича ли?
Харди махна с ръка.
— О, отрече. До известна степен.
— До известна степен ли? Направи ми една услуга — помоли Ейб — ако разбереш, че го е направил, не го измъквай.
Харди размаха лютиво-киселото ребро. Освен това мазно и изстинало.
— Знаеш ли защо кучетата си лижат сами топките, Ейб?
— Защо?
— Защото могат.
Ейб поклати глава.
— Щом искаш да си като кучетата, прав ти път.
— Просто казвам, че това е професионалният подход — Харди се опита да повдигне рамене, но отново го заболя. — Заради твоето душевно спокойствие и заради моето собствено, няма да поема защитата, ако съществуват изобличаващи доказателства. Именно това ме тревожи. Сигурно имат нещо. Това не е просто административна вендета — съдят Анди Фаулър за убийство, а той твърди, че изобщо не познавал човека, никога не се бил приближавал до яхтата, не бил виждал Мей от четири или пет месеца.
Глицки осмука агнешкия кокал.
— И аз това открих. Но явно някой друг е открил нещо друго.
Харди вдигна ръце към лицето си, плъзна пръсти встрани и разтри слепоочията си. Знаеше, че ако Анди Фаулър му бе казал, че той е убил Оуен Неш, съвестта му нямаше да му позволи да поеме делото, дори и за да натрие носовете на Пулиъс и Лок, дори и разследването да не беше съвсем наред.
Но, както Глицки каза, явно бяха открили нещо важно, уличаващо Анди.
Което не означаваше, че е виновен. Той твърдеше, че не е. Което не означаваше, че не е. Добре, нали затова си имаше процес и съдебни заседатели.
От „Лу“ се бе върнал обратно при колата си, но после реши, че с главоболие или не, има още работа да върши. Стигна до сградата, където се помещаваше „Кроникъл“ към един и се опъна на скърцащото черно кожено канапе до бюрото на Джеф Елиът. Никой не го закачи в продължение на почти два часа. Елиът го разтърси, за да се събуди.