— Г-н Харди неизвестно защо е решил, че ще преразгледам решението си.
Не се изискваше отговор. Залата беше тиха. Мериън Браун се загледа в бившия си колега. Погледна към компютърната разпечатка пред себе си.
— Гаранцията се определя на стойност един милион долара.
Част пета
48
Понеделник сутринта — студено и ясно, петдесет и първата годишнина от Пърл Харбър. Навън в коридора пред отдел 27 Харди заобиколи групичката, която се бе насъбрала около Кен Фарис и Селин Неш. Престори се, че се навежда да си върже връзката на обувката, искаше да чуе какво казва. Дрезгавият й глас отекваше в шумотевицата.
— Тук съм и ще бъда тук всеки божи ден, за да напомня на съдебните заседатели, че Оуен Неш беше реално съществуващ човек, а не просто статистика, не, кавички: супер богат финансист, затварям кавичките, а мой баща, жив човек, който обичах и за когото жаля всеки ден.
Джейн застана до него.
— Чоморо — каза тя. — Не е ли това най-лошото?
Харди не беше говорил с бившата си жена, откакто откри, че беше спала — само една нощ — с Оуен Неш.
— Здравей, Джейн — той се изправи. Не виждаше причина да я товари със стратегията си относно враждебно настроения съдия. В тази светлина смяташе, че Чоморо бе един от най-подходящите съдии, които можеха да им се паднат.
— Ще му правим ли отвод?
Харди реши да се отдалеч и от Селин и Фарис. Видя Джеф Елиът да разменя няколко думи с Пулиъс отдясно. Имаха около петнайсет минути, преди Чоморо да открие заседанието.
— На Чоморо ли? Не.
— Шегуваш се.
Харди реши, че все пак може да се поупражни за пред пресата.
— Защо да му искам отвод, Джейн? Това е първото му дело за убийство. Баща ти не е отишъл при него, за да се откаже от делото Мей Шин, защото е смятал, че Чоморо няма да прояви дискретност. Не, двамата с баща ти сме го обсъдили. Чоморо е идеален, защото има толкова много да доказва — той ще направи всичко възможно, за да осигури справедлив процес на човек, който го е смятал за враг. Това е шанс за него да си създаде добра репутация — в този смисъл, вероятно той е най-подходящият съдия, на когото можехме да се паднем.
Като изключим последното изречение, Харди не вярваше нито на думичка от казаното, но беше доволен да види, че излиза гладко от устата му.
Бяха влезли в отдел 27, старата съдебна зала на Фаулър. Харди се извърна и огледа галерията — Джейн, Фарис, Джеф Елиът. Глицки изрично беше казал, че ще слезе. Харди се радваше да го види, бил проследил едно от обажданията на Мей Шин, но без резултат. Не трябваше да го притеснява, но засега беше единственият следовател, с когото Харди разполагаше и дори технически погледнато да работеше за обвинението, Харди се радваше, че начина, по който това дело бе стигнало до съда, не му даваше мира. Поне беше добре, че имаше отношение към случая. Приближи се до Селин. Не можа да определи точно какво видя в очите й, но за миг погледите им се срещнаха. Чудеше се какво щеше да й каже, когато неизбежно щеше да се наложи отново да си проговорят. Че съжалява? Че е бил съсипан и объркан и не е искал да я подведе, ако го е направил?
В изражението й не прочете нищо и в това нищо съзря гнева, предателството, отвращението. Той отклони поглед, когато приставът съобщи, че отдел 27 на Върховния съд на Сан Франциско започва заседанието си под председателството на съдия Лио Чоморо.
Чоморо изглеждаше млад, в чудесна форма и кипящ от енергия. Физиката му не беше като на стройните здрави мъже от рекламите. Създаваше повече впечатление за солидност — без тлъстини върху едър кокал, като едновремешен фул бек. Имаше смугло лице, тъмни очи и почти сключени вежди. Оформената с машинка коса беше къса, без следа от бял косъм.
Когато се настани зад банката, приставът в залата извиси глас:
— Призовава се дело номер 921072979, параграф 187, углавно убийство. Щатът Калифорния срещу Андрю Брайън Фаулър.
Заради пасаж от предложение 115, след юни 1991 г. в Калифорния вече нито обвинението, нито защитата имаха право да провеждат разпит на вероятните съдебни заседатели. Сега това се правеше от съдията. Което не означаваше, че прокурорите или адвокатите нямаха повече думата за това кой в крайна сметка попадаше в заседателството — те все още притежаваха правото на отвод, — но сега съдията ръководеше представлението. Той или тя задаваше въпросите и даваше указания на съответните заседатели и хора като Харди и Пулиъс трябваше да импровизират, разчитайки на някаква комбинация от информация, инстинкт и късмет.
Харди беше попитал Чоморо дали може поне да зададе няколко свързани с делото въпроса по време на процедурата, но съдията бе отхвърлил молбата му. Тогава Харди беше представил списък с въпроси, които се надяваше съдията да зададе, но не хранеше особено големи илюзии, че Чоморо ще го направи.