Подборът на съдебните заседатели можеше да стане за часове, а можеше да трае и седмици. При новите, подобрени правила вървеше по-бързо, отколкото в миналото — всъщност, в това се състоеше целта на предложение 115. Съдебните заседатели по делото „Анди Фаулър“ щяха да бъдат дванайсет и двама резервни и Чоморо беше уведомил и двамата с Пулиъс, че ще бъде много разочарован, ако не положели клетва до края на първия ден.
Както можеше да се очаква, в галерията беше стълпотворение. През изтеклите два месеца, освен че бе готвил защитата си, Харди беше дал не по-малко от дванайсет интервюта по делото — телевизия, вестници, списания. Сега, когато предстоящият процес излизаше на централно място, първите четири реда зад Пулиъс бяха пълни с представители на медиите. От другата страна вече бе видял Джейн. Знаеше, че и Селин ще дойде, вероятно и Фарис.
Тъй като не можеше да се каже колко дълго щеше да продължи подбора на съдебните заседатели, Пулиъс се бе погрижила няколко от нейните свидетели да й бъдат под ръка в случай, че нещата се развиеха бързо. Харди си помисли, че разпознава двамата пазачи от яхтклуба, седнали един до друг. Призоваването на Джон Страут от „Съдебна медицина“ беше въпрос на минути. Чакането вече беше към края си.
Фаулър, след като гаранцията от един милион долара най-накрая беше определена, се бе опитал да възобнови нещо наподобяващо нормален живот. Ходеше в кантората си всеки божи ден, вероятно обядваше с някой от по-старшите си партньори, може би дори играеше по малко голф или тенис. Харди се срещаше с него или в „Ембаркадеро сентър“ или в „Олимпик клъб“, за да обсъждат стратегията си, положителната защита, в която и двамата започваха до известна степен да вярват.
Не би трябвало, но някак си го изненада факта, че Фаулър се бе оказал наистина от голяма полза за собствената си защита. Все още наблюдаваше нещата отдалеч — сякаш касаеха изцяло някой друг, — но това беше в стила му и когато най-после излезе от затвора, на собствената си изискана територия, вече не бе толкова дразнещо. Анди притежаваше ксерокопие от цялата документация на Харди — свидетели, разпити, списъка с веществените доказателства, статии от вестници — и почти ежедневно си записваше различни идеи, които можеха или да отслабят обвинението, или да помогнат за разкриването на „Х“. Всъщност, настойчивостта му, че съществува някой „Х“, направи много за укрепването на увереността на Харди в невинността на Анди.
Нищо не беше излязло от другите „следователи“ на Харди. Глицки все още демонстрираше желание да му помогне, но имаше други належащи случаи и дотук всяка следа, която бе подхващал във връзка с Оуен Неш, го бе довеждала до задънена улица. Всичките останали клиенти на Мей си имаха солидни алибита и никакъв конкретен мотив. Всички бяха готови да сътрудничат, при условие, че Ейб няма да разкрива отношенията им с Мей Шин пред съпруги, приятели, делови партньори.
Поддържаше връзка с Джеф Елиът, но не бе разполагал с нищо, което можеше да се нарече новина от полиграфския тест на Фаулър, а дори и това, от гледна точка на Джеф, едва ли би могло да се нарече такава. Той беше един от хората, на които Харди даде новия си телефонен номер и миналата седмица Джеф му се бе обадил вече с възобновен интерес, поради факта, че делото отново се превръщаше в гореща новина, но и Джеф не разполагаше с нищо ново.
И щом като не беше Анди Фаулър — а Харди трябваше да повярва, че не е, освен в кошмарите си посред нощ, когато продължаваше да се пита дали е така — на онзи, който бе убил Оуен Неш, явно щеше да му се размине.
За първоначалния подбор на съдебни заседатели бяха призовани осемдесет човека.
Имаше толкова предположения за състава, колкото и адвокати и прокурори. Харди и Фаулър бяха обсъждали с часове относителните достойнства на различните професии и типове хора, но си даваха сметка, че може, когато ножът опре до кокала, да се озоват пред индивид, който да действа против природата си и да ги закопае.
Например, случваше се от време на време секретарка, била поради известни причини настроена на страната на обвинението, да се окаже с меко сърце и да застане на страната на защитата. От друга страна, някой дългокос музикант (типичен настроен про-защитата съдебен заседател) можеше да демонстрира неонацистки уклон и да потвърди присъдата.
Независимо от подобни възможности, двамата бяха достигнали най-общо до идеята какви хора предпочитаха за съдебни заседатели и какви не. Дали Чоморо щеше да зададе въпросите, с които искаха да определят чертите или професиите, които търсеха, си остана в тайна.