Докато прекосяваше трапезарията, долови миризмата на лимоново масло от полираната маса, после — непогрешимо, съблазнително, незабравимо — аромата на коледната елха и мириса на дърва.
Франи седеше в креслото с широка облегалка до огъня, с вдигнати крака и подпрени на корема ръце. Единствената друга светлина в стаята идваше от елхата, проблясващи червени, зелени и сини лампички. Нат Кинг Кол пееше тихо на немски — „Oh Tannenbaum“. Харди долови всичко това само за миг.
— Готов ли си? — попита тя.
— Както и винаги ще бъда.
Франи потупа облегалката на креслото и Харди прекоси стаята и седна на пода до нея. Тя лениво прокара ръка по косата му.
— Мислил ли си за това какво ще стане след този процес?
— Не особено. Ще си имаме още едно бебе, ще се върнем към нормалния живот.
— Щастлив ли ще бъдеш в нормалния живот?
— Щастлив съм от този живот, Франи.
Огънят изпука. Знаеше какво има предвид. Беше във време на процес — всичко придобиваше особена важност, която излизаше извън пропорциите на ежедневната прозаична реалност. Тревожеше се да не се повтори срива, който бе преживял през лятото.
— Докъде стигнахте с нея? — попита тя.
Той я погледна изненадано. Ръката й още беше върху главата му. Лицето й беше ведро и спокойно, красиво на светлината на огъня.
— Не искам подробности — каза тя. — Оценявам, че сам се справяш. Знам какво означава едно увлечение и не смятам, че другият трябва да се намесва. Но ми е нужно да знам докъде е стигнало.
Харди се загледа в огъня, изведнъж долови, че музиката е спряла.
— Странно, но си мислех, че е Джейн.
— Не — можеше да увърта, но знаеше за какво го бе попитала. — Спря навреме. Нищо не се случи.
Тя въздъхна дълбоко.
— Не знам всичко, от което имаш нужда, Дизмъс, но ако ми кажеш, ще се опитам да ти го дам.
— Вече го правиш, Франи.
— Просто ти казвам — каквото и да стане — ще го преживеем. Но трябва да ме искаш…
— Аз те искам. Хей, нали затова съм тук.
— Добре — отвърна тя, — защото и аз съм тук затова.
50
— Добро утро.
Пулиъс изглеждаше любезна — приятелски настроена, отзивчива, момичето от съседната врата. Носеше дълги кафяви панталони и светло кафеникаво сако, чиято кройка не подчертаваше особено извивките й. Дългата до раменете кестенява коса ограждаше лицето й, почти лишено от грим. Усмихна се на всички, любезна, но делова.
— Искам да започна, като ви благодаря за проявеното от вас търпение вчера. Денят беше дълъг за всички ни и аз съм сигурна, че подобни дълги дни тепърва ни предстоят, но искам да ви уверя, че като съдебни заседатели, вие изпълнявате едно от най-важните задължения, които могат да бъдат поети от гражданите на нашето общество и вашето време и присъствие се оценяват както подобава.
Харди си помисли дали да не протестира — на Пулиъс не й влизаше в работата да масажира съдебните заседатели, това беше, ако изобщо имаше такава, ролята на съдията. Но знаеше, че трябва много да внимава с протестите. Освен това трябваше да предразположи съдебните заседатели, а ако протестираше заради думите на Пулиъс, че са оценени както подобава, без съмнение щеше да бъде изтълкуван погрешно.
— Въпреки че, като на повечето важни работи — продължаваше тя, — заплащането би могло да бъде и по-добро.
Сподавен смях. Дори и Чоморо се усмихна. Какъв чудесен човек беше тази прокурорка. Тя се запъти към банката си, премести един жълт бележник, после се върна обратно пред съдебните заседатели.
— Ще ви говоря много за онова, което знаем за обвиняемия Андрю Фаулър и мъжа, който той е убил, Оуен Неш. Подчертавам, че ще ви говоря много, защото без съмнение ще чуете, че…
Фаулър го сръчка. Рано или не, Харди все някога трябваше да се включи в играта.
— Протестирам, ваша светлост.
За негова изненада Чоморо кимна.
— Приема се — той погледна надолу към Пулиъс. — Просто изложете обвинението си, прокуроре. Това е вашето предварително изложение на фактите по процеса.
— Съжалявам, извинете ме, ваша светлост — любезна и невъзмутима, ах, тази Пулиъс. Тя продължи: — Рано сутринта в събота, на двайсети юни миналото лято — ветровит и бурен ден — жертвата по това дело, г-н Оуен Неш, се качва на яхтата си „Елоиз“ и се подготвя да предприеме, както се оказва, последното си пътешествие. Обвинението ще докаже пред вас, дами и господа, ще докаже без всякакво съмнение, че с него на „Елоиз“ онази сутрин е бил човекът, който го е убил — обвиняемият Андрю Фаулър.
Бивш колега на обвиняемия, също член на „Олимпик Клъб“ ще ви каже, че г-н Фаулър е споменавал за уреждането на среща с г-н Неш, за да търси финансови пожертвования от него. Това е било само повод, за да се запознаят.