— Това се казва яхта — отбеляза Харди. Том стоеше онемял зад него. — Има ли стаи и на кърмата?
Харди се помъчи да отвори няколко от чекмеджетата на бюрата. Разсеяно се приближи до писалището отдясно на леглото и дръпна най-горното. Както изглеждаше, нямаше нищо интересно — хартийки, химикалки, стандартните канцеларски материали. Страничното чекмедже най-отгоре беше пълно с ленти за глава. Харди мушна ръка по-навътре и опипа. Ленти за глава.
— Няма нищо — каза той, толкова безгрижно, колкото можеше.
После заобиколи леглото, като се надяваше, че Том ще остане още за минутка. Капакът отгоре беше заключен, но горното чекмедже се отвори. Същата работа — нищо. Харди дръпна най-горното от страничните чекмеджета.
— Не знам, дали трябва… — обади се Том.
Един бърз поглед надолу, чекмеджето се отвори с няколко сантиметра — вътре: няколко карти, навигационни работи. Той го затвори с хълбок и се извърна.
— Прав си, точно така — самата любезност. — Нека полицията да си извади разрешение за обиск — Харди се извърна и бързо прекоси обратно кухнята и централната каюта, изкачи стъпалата нагоре към палубата, мина през още една баня на кърмата, коридор, първа спалня за гости — двойно легло, скрин, телевизор, плуващ петзвезден хотел.
— Наистина трябва да тръгваме — настоя Том от стъпалата.
— Добре — Харди, разсеяно, но решително, продължи назад по срещуположния коридор, мина през втората стая, която беше облицована с огледала от пода до тавана и оборудвана с възможно най-пълния гладиатор, имаше стеърклаймър и още допълнителни тежести. Оуен Неш взимаше много на сериозно тренировките си.
На Том му трябваше цяла минута, за да заключи внимателно вратата на кабината. Харди попита:
— Как се управлява яхта като тази?
Том заключи, провери отново.
— Е, не е голяма философия. Но си иска дълбоки води.
— Може ли сам човек да се справи?
Връщаха се обратно по понтона към будката на охраната, Том водеше.
— О, разбира се. Платната се задвижват и автоматично, ако има нужда. Г-н Неш често излизаше сам. Чак до Фаралоните и обратно. По-трудно е с по-малка яхта, но на него му харесваше.
— Какво има на Фаралоните? — Питаше за малките скалисти острови на двайсетина километра от брега на Сан Франциско.
— Не знам — отвърна Том. — Казват, че там се развъждали големите бели акули. Може да се е натъкнал на тях.
Лоша шега, помисли си Харди.
Бяха в „Пърпъл Ует Уа“, в една отбивка по пътя към Клемънт. Моузес Макгайър смучеше щипката на рак.
— Креолски сос — каза той. — Смятам, че с креолски сос върху омари сме постигнали върха на модерната цивилизация.
Франи наблюдаваше Харди, който бе забил поглед в чинията си.
— Мразя, когато двамата се карате — продължи Моузес. — Ето, аз говоря за културните достижения, без които всички ние щяхме да се превърнем в диваци и…
— Защо не кажеш на приятеля си Дизмъс, че се бяхме разбрали за телефоните и закъсненията — тя се изправи и хвърли салфетката си. — Извинете ме, трябва да отида до тоалетната.
Харди вдигна пръчиците си.
— Мисля, че вече четири пъти се извиних, правя го сега и за пети път. Още веднъж съжалявам. Шести път. Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам — Харди остави пръчиците си. — Десети път.
— Не го казвай на мен — отвърна Моузес. — Тя си помисли, че си умрял.
— Тя непрекъснато си мисли, че съм умрял или че се каня да умирам.
— Има известни основания.
— Няма никакви основания. Не съм тръгнал да умирам. Да закъснееш не значи, че непременно си умрял.
Моузес топна щипката на рака в соса.
— За Еди означаваше точно това — той вдигна ръка, за да възпре отговора на Харди. — Хм-хм, хм, хм. Ето една област, към която можем да проявим малко повече деликатност.
— Моузес…
— Можеше да се обадиш. Телефоните са почти вездесъщи в нашето общество — Макгайър беше собственик на по-голямата част от „Шамрок“, но също така беше защитил и докторат по философия в Кал Бъркли.
— И ти ли, а?
— Тя ми е сестра. Позволено ми е от време на време да заставам на нейна страна.
— Работех по едно дело. Вече съм прокурор, забрави ли? Не съм излязъл да се размотавам с уличници. Не съм отървал на косъм кожата си. Работех.
— Имаше среща с нас с Франи. Едно простичко обаждане и всичко щеше да е наред.
— Добре, добре, следващия път ще се обадя. Голяма работа.