Глупаво, наистина. Един сакатляк като него нямаше никакви шансове пред повечето жени, камо ли с красавица от нейната класа и калибър — ако това властно сексуално привличане можеше да се нарече красота, — но той си помисли, че няма да му навреди, ако се остави на порива.
Докато, разбира се, не видяха Оуен Неш. При вида му всичко останало изчезна. Асистент съдебния лекар беше дръпнал достатъчно от чаршафа, за да се види лицето и нямаше никакво съмнение за самоличността му. Селин изхлипа. Фарис наведе глава и притисна жена си по-близо до себе си.
Инспекторът — Глицки — бе задал формалния въпрос и асистентът буташе тялото обратно, когато Селин му каза да спре. Искаше да види баща си за последен път.
Никой не помръдна. Асистентът погледна към Глицки, който кимна и чаршафът се вдигна, за да разкрие Оуен Неш, гол и посинял върху количката.
Първа, разбира се, се набиваше на очи ръката или липсата на ръка. Изгризаният остатък без каквито и да било изгаряния или шевове — розово сухожилие, което се подаваше на пет сантиметра от останалото.
Джеф беше виждал снимки от пораженията, които челюстите на една акула можеха да причинят, например, върху дъска за сърф, но откри, че не е подготвен за гледката, която представляваха ребрата на Неш, разкъсани от поразяващите зъби, както и за откъснатото от долната част на крака клиновидно парче.
Селин се приближи към тялото. Очите й, забеляза той, бяха сухи, въпреки хлипането. Може би блестяха от шока. Асистент съдебният лекар понечи да се приближи и да я подкрепи, но нещо в държанието й го спря. Помещението за миг стана толкова тихо и безцветно, заприлича на стара черно-бяла снимка — всичкият живот, не само този на Оуен, беше изцеден от напрежението.
Селин постави едната си ръка върху гръдния кош на трупа, а другата върху бедрото. Вероятно в продължение само на пет секунди, но изглеждаше така, сякаш остана да стои там цяла вечност, без да помръдва, запечатвайки образа. Сега наистина отрони сълза. Тя се наведе и притисна устни към средата на корема му.
Изведнъж всичко свърши. Селин кимна на инспектора, после се обърна, мина покрай всички тях, отправи се към вратата и излезе, без да се обърне назад.
В предверието Кен и Бети благодариха на Глицки. Селин вече беше в лимузината. Вечерната светлина заслепяваше — Джеф си спомни как излизаше от матинетата като дете, колко ослепителна беше светлината в неделните следобеди след тъмния театър, колко очаквана. Почувства се по същия начин, замижа срещу залязващото слънце.
Знаеше, че трябваше да зададе на някого още въпроси — на асистента, на Глицки, на Кен и Бет, — но бе прекалено потресен. А когато дойде на себе си, лимузината вече я нямаше. Глицки беше отишъл в Съдебната палата. А той не можеше да си наложи да се върне обратно в моргата.
Раздвижи се, за да се отърси от спомена. Оранжевият екран продължаваше да жужи пред него. Погледна си часовника и видя, че е пропилял двайсет минути. Трябваше да се залавя за работа.
Първо беше деловата част. През 1953-а, Оуен бе взел заем от 1500 долара от една правителствена програма за отпускане на заеми и бе изплатил първоначалната вноска на един полуфалирал сервиз за телевизори в южен Сан Франциско. Беше започнал да поправя с използвани части и за две години бе усъвършенствал и патентовал подобрена изолационна техника за електроннолъчевите лампи с термокатоди на ранните телевизори. „Дженерал Електрик“ бе откупил патента и Оуен бе започнал да се издига. Правел далавери с електронни лампи, инвестирал в производството на медни жици, захванал се с полупроводници, преди да се появят микрочиповете. Когато изгърмяла „Силикон Вали“, той вече бил готов да я погълне.
Акции от „Оуен Индъстрис“ се продаваха на нюйоркската борса за по седемнайсет долара едната, а самият Неш контролирал осемстотин хиляди акции, когато поел акционерното дружество през 1974-а. Наброяващо три или четири пакета акции минимум, личното му богатство само в акции, по времето на заглавната статия в „Бизнес уийк“, беше близо 70 милиона долара.
Останалите му капиталовложения също бяха значителни. Освен струващата 250 000 долара „Елоиз“ и представителството му в Сий клиф, той притежаваше къща и повече от хиляда акра земя в Ню Мексико, апартаменти в Хонконг и Токио, дялове от недвижима собственост в Ню Йорк. Според написаното в „Бизнес уийк“, той също така имал дял или преобладаващо участие в три хотела, ски курорти на езерата Тахоу и Ута, ресторант на остров Сент Барт на Карибите. Единственият му провал, отпреди пет години, била една авиолиния, „Уайкики експрес“, която имала по два полета дневно между Оахо и Лос Анджелис в продължение на шестнайсет месеца, преди да фалира.