От другата страна на леглото имаше писалище със сгъваем капак. Ейб бутна дъбовия похлупак. Отдолу имаше най-малкото двайсет и пет малки чекмедженца, повечето от тях съдържаха разни хартийки, някои се отваряха с похлупачето нагоре, други с похлупачето надолу. Място за всевъзможни джунджурии. Глицки издърпа едно наслуки и откри списък за пазаруване. Яйца, сирене, спанак, портокалов сок. Неделно ядене, реши той. Друго листче, също така наслуки, гласеше: „У. Относно Таос/презаверка“. Това беше всичко. Глицки върна двете листчета оттам, откъдето ги бе взел. От експертизата щяха да ги свалят долу, ако откриеха някакво доказателство, че Неш е бил убит тук.
Средното чекмедже приличаше много на другото средно, на отсрещното бюро — кибритени клечки, цигари, моливи, боклуци.
Той издърпа горното отдясно, като очакваше да открие пак ленти за глава. На пръв поглед изглеждаше като още едно нормално чекмедже, но когато Глицки го издърпа, видя никелирана 25-калиброва „Берета 950“ да лежи отгоре, върху, както изглеждаше, набор от сгънати навигационни карти.
Точно тогава едно от момчетата на палубата се провикна:
— Сержант, искате ли да се качите? Мисля, че открихме кръв.
15
Наближаваше обяд на — както вече се оказваше — най-горещия ден в годината и естествено, климатичните инсталации бяха повредени. Съдебните зали в Палатата на Сан Франциско нямаха прозорци. От двете страни на съдийската банка в съдебната зала на съдия Анди Фаулър, отдел 27, бяха поставени вентилатори, които наистина пораздвижваха въздуха. За нещастие, обаче, температурата на раздвижения въздух беше трийсет и два градуса.
Освен това бръмченето на перките на вентилаторите надвишаваше нормалните децибели. Почти стандартни по размери, осем на дванайсет, с високи тавани и никакви меки повърхности, освен минимума дунапрен на местата за съдебните заседатели, съдиите и свидетелите, съдебните зали бяха, в най-добрия случай, шумни и неудобни.
И днес, при далече не оптимални условия, Анди Фаулър отново беше принуден неохотно, по стечение на обстоятелствата, да поеме роля, която ненавиждаше — защитник на правата на заподозрения.
Седна млад зад съдийската банка. Бе работил за втората кампания за губернатор на Пат Браун срещу Ричард Никсън — повече, защото ненавиждаше Никсън, отколкото воден от любов към Браун — и бе убедил голям брой от събратята си от „Олимпик клъб“, някои от които републиканци, да подпомогнат каузата. По това време, макар и ненавършил още трийсет, вече се беше издигнал до партньор във фирмата си и бе дал да се разбере, че би приел съдийско място, ако му се предостави подобна възможност и такава, разбира се, му се бе предоставила.
Въпреки, че политическите му възгледи рядко излизаха наяве и не се бяха променили радикално в продължение на трийсет години, все пак в Сан Франциско годината беше 1990-а. Навсякъде другаде, но не и в Палатата, на един либералдемократ в стил „Кенеди“ се гледаше като на дясноориентиран. Всъщност, консерваторите, отново изключвайки Палатата, бяха такава рядкост в града, каквато и горещия ден.
Политически Сан Франциско беше една балканизирана общност от хора със специални интереси, повечето от така наречените леви — хомосексуалисти, цветнокожи, представители на средната класа бели радикали… Така, че политическото оцеляване в този град до голяма степен беше въпрос на достатъчно задоволяване на тези групи, за да бъде възможно сформирането на преобладаваща коалиция, по какъвто там проблем се явяваше като гореща тема на деня.
Като реакция, обитателите на Съдебната палата — полицейското управление, прокуратурата, съдиите — се бяха превърнали в самостоятелна балканска република. Трудно е, твърдяха те, да бдиш над законността и реда, да раздаваш безпристрастно правосъдие, когато първо трябва да имаш предвид травмата, и/или дискриминацията, която те е сполетяла, теб или твоите близки, заради цвета на кожата, пола, сексуалните предпочитания, вероизповеданието, лошото образование или каквото и да било там.
В този климат, допреди три години, Анди Фаулър беше популярен съдия. Знаеше, че е така, защото прокурори и адвокати се отбиваха да му казват, че обичали делата им да се гледат в неговата зала. Защо ли? Ами, защото той се опитваше да бъде справедлив. Не се правеше на умник. Не замеряше с гумички, моливи, хартийки — адвокатите, съдебните пристави или заподозрените. Ако някой в съдебната зала се нуждаеше от събуждане, той любезно молеше пристава да го разтърси. Имаше тънко чувство за хумор и нямаше скрити политически стремежи. Беше вездесъщ в правото. Казано с две думи — добър юрист.