— О, глупости!
Арт повдигна рамене.
— Аргументът не е мой.
— Хендрикс го прави, за да живее, копелето му с копеле. Той краде. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Влиза с взлом в твоята къща или в моята къща, или в неговата, на шибаната му светлост Анди Фаулър къща и взима шибани неща, които не са негови. Не е бил принуден да го направи заради това, че е намерил добро място, където да ги пласира.
— Да, сър. Знам.
Складът за крадени вещи беше действаща операция, пусната в ход преди около четири месеца. Полицейският участък вече бе вкарал около четирийсет заподозрени зад решетките, и беше събрал контрабандни вещи на стойност от около два и половина милиона долара, голяма част от които бяха върнати на собствениците им. Начинанието бе успешно и те усещаха, че работи. Арестите бяха в ход, присъдите щяха да ги последват. И Лок щеше да е луд, ако позволеше на някакъв комунистически съдия да прекара всички.
Той седна, барабанеше с молива по бюрото си.
— Кой отговаря за графика този месец? Може да ни излезе късмета в друг отдел.
— Мисля, че Лио Чоморо пребивава за постоянно на поста.
— Нещастното копеле.
Арт повдигна рамене.
— Сам си го търсеше. Ако играе с нас, може да го освободим оттам. Сигурно вече е готов.
— Провери, ако обичаш. Провери дали е готов да играе по свирката ни и се пази Фаулър да не научи. Ригби газ ще пикае.
— Да, сър — отвърна Арт.
Лок си погледна часовника.
— Господи, как може да е станало вече обяд? Току-що дойдох. Имам среща след десет минути, Арт. Искаш ли ти да осведомиш Ригби? Не, аз ще го направя. Направо ще побеснее! Какво ще правим с Фаулър?
Драйсдейл повдигна рамене.
— Той е съдия, Крис. Вовеки веков, страхувам се.
Лок заобиколи бюрото, като оправяше вратовръзката си.
— Да ти кажа, много бих искал да го фрасна веднъж. Кучият му син може да съсипе кариерата ми.
Драйсдейл, който бе присъствал и беше свидетел на всичко, за малко щеше да каже на шефа си, че Анди Фаулър е свестен човек, добър по отношение на повечето останали дела. Това бе просто неговото тълкувание на закона, нищо лично. Но прехапа език — много добре знаеше.
Беше лично. Ако не бе започнало като такова, много бързо беше станало. За хората, които го практикуваха — дори и за един приходящ ветеран като Арт Драйсдейл — всичко свързано с правото беше лично. Бяха замесени его, кариери и лични съдби, увити около всяко „да“ и „не“, всеки приет или отхвърлен протест, всяка присъда, всяко анулиране. Ако не го приемаш лично, тогава мястото ти не е тук.
Анди Фаулър не просто тълкуваше закона. Той настъпваше по мазоли, по големи мазоли. Въпреки, че беше лоялен към Лок, Драйсдейл винаги се бе разбирал добре с Фаулър и силно се надяваше, че съдията знае какво прави. Ако се подхлъзнеше, щяха да го смажат.
16
— Много ти харесва, нали? — попита Франи.
Харди не бе престанал да се хили, откакто беше казал на ченгетата в асансьора да опандизят отново Рен Браун. Току-що разказа и на жена си за случилото се.
— Абе, трябва да призная, че работата ми си има и хубавите страни.
— Е, и кого ще разобличиш днес следобед?
Харди погледна към папките върху бюрото си, все още забележителна камара.
— Следобедът приема застрашителни размери пред мен — отвърна той. Забеляза нефритеното преспапие на Анди Фаулър и го взе, хладно и тежко. — Може би ще похвърлям малко стрелички, ще обядвам… — Краката му бяха върху бюрото, вратовръзката му — охлабена. Ейб Глицки се появи на прага, почука веднъж и седна на отсрещното бюро. — От друга страна, сигурен съм, че Ейб ти праща много поздрави. Той току-що влезе.
— Да те оставям тогава.
— Добре, но познай какво?
— Знам. Аз също.
— Добре. — Казваха си, че се обичат по собствен, закодиран начин.
Глицки бе дошъл направо в кантората на Харди от помещението, в което се съхраняваха доказателствата. Харди още не бе затворил телефона, когато Глицки каза:
— Както проницателно предсказа, Диз, „Елоиз“ беше чиста.
Харди си подхвърляше нефрита от ръка на ръка.
— Е, не мисля…
— Ако изключим един пистолет, една гилза, цяла кофа с кръв и разни други дреболии.
Харди остави нефрита и пусна крака на пода.
— Слушам те внимателно.
Глицки го осведоми подробно. Беше взел беретата като веществено доказателство. Все още се усещал мириса на барут. Можел да се обзаложи, че това било оръжието, с което е извършено убийството, въпреки че от „Балистиката“ щели да кажат със сигурност до понеделник. На палубата намерили нещо, което приличало на кръв, по парапета, където Неш явно бе паднал през борда.