— Добре ли сте? — попита Харди.
— Да, ще го преживея. Ударът беше доста силен. Не ме бива много да се преструвам.
— Не е нужно.
— Пред вас, да. Но там, навън — той махна към вратата, през която току-що беше влязъл — аз давам тона. Ако хората ме видят, че се паникьосвам, тогава всички ще бъдат обхванати от паника, нали така? Току-що обявих, че приключваме за днес. Може би в понеделник нещата ще изглеждат по-добре.
Харди си даде една минута, после реши, че може да пристъпи към въпроса. Осведоми накратко за откритията на Глицки на „Елоиз“. Фарис го изслуша, без какъвто и да е коментар. След което му даде името, адреса и телефонният номер на г-н Силикон — Остън Брукър, Лос Алтос Хилс. Най-накрая стигна и до Мей Шин.
— Искам да си изясним нещата за Мей. В четвъртък, когато й се обадихте, й оставихте съобщение, нали?
Фарис кимна.
— Точно така. Вие присъствахте.
— Да, знам. Малко съм объркан, защото сержант Глицки се опита да се свърже с нея тази сутрин и никой не вдигна.
— Как намерихте телефонния й номер?
Подробности, помисли си Харди, този човек си падаше по подробностите. Той повдигна рамене.
— Ченгетата имат достъп до невписаните в указателя телефони — надяваше се да мине.
Фарис го прие.
— И секретарят не отговори?
— Звъня десет пъти.
— Не, при мен се включи на първото или второто — той се замисли за миг. — Може да е стигнал до края на лентата.
— И въпреки това ще чуеш записаното обаждане, нали?
— Мисля, че да.
Двамата мъже седяха и съпоставяха нещата.
— Тогава тя е жива — каза Фарис. — Изключила го е.
— Имала ли е някаква причина да убие Оуен?
— Мей?
— Някой го е направил.
Фарис отново повдигна рамене.
— Не знам. Не я познавах. Няма да я позная, дори и ако влезе тук.
— Но дали г-н Неш…?
— Оуен я харесваше — той замълча. — Много. Повече от много.
— Е, ами ако е престанал да я харесва?
— Е, и какво?
— Ами тя може да се е побъркала, нещо такова?
Фарис поклати глава.
— Нямам никаква представа. Последното, което знам, е, че Оуен я харесваше. Но, искам да кажа, жената е проститутка, нали така? Да убие някой мъж, задето я е зарязал? Дори и да е Оуен, не ми се вярва. А и не мисля, че я е зарязал.
— Е, тогава къде е тя? Защо не отговори на обажданията ви?
— Не знам. Уместен въпрос.
Най-накрая Харди се престраши.
— Какво ще правите с тялото? — попита той.
Селин щяла да ходи до съдебния лекар днес следобед, за да подпише някои документи. Аутопсията трябваше да е направена тази сутрин. Така, че били решили кремацията да се извърши в неделя сутринта, щели да разпръснат праха му над Тихия океан още същия следобед.
Фарис се загледа през прозореца. Слънцето почти не се виждаше от ниските зелени постройки и няколкото бора. Той сложи ръка върху очите си и ги притисна, после разтърка горната кост на носа си.
Харди се изправи и му поблагодари за времето, което му бе отделил. Фарис стана от стола си, стиснаха си ръцете през бюрото и отново се извини.
— Не съм на себе си. Съжалявам. Благодаря, че наминахте.
На вратата Харди се извърна, Фарис отново бе седнал в креслото зад обширния плот на дъбовото си бюро. Отново гледаше навън към вечерните сенки, спуснали се над моравата и боровете. Сенките сега достигаха до лишения му от изглед прозорец — състояние на дълбока скръб.
Полетът бе на японските авиолинии в осем и половина.
Часът беше четири и петнайсет — прекалено рано за тръгване, въпреки че си бе извикала такси. Как си го представяше? Мей знаеше, че ще се побърка, ако седи на летището в продължение на три часа и се притеснява, че някой може да я спре. Знаеше, че трябва да си тръгне оттук, че това място, може би дори самата Америка, вече беше минало за нея.
Куфарите й стояха до външната врата. Бе решила да вземе Ленъновците и фоайето изглеждаше голо без тях. Слънцето напичаше през еркерните прозорци, които тя беше разтворила заради горещината. Горещината я караше да се чувства така, сякаш по някакъв начин напускаше едно място, където всъщност никога не бе била.
Облечена бе с тъмносин ленен костюм и тъмен чорапогащник — не беше идеалното облекло за това време, но тя реши, че ще я направи да изглежда по-делово. Косата й бе вдигната на стегнат кок, най-строгият й външен вид. Не искаше хора да идват да си говорят с нея.
Когато на външната врата се позвъни, Мей се изненада. Обикновено шофьорите бибиткаха от улицата. Въпреки това, реши да каже на човека, че е сбъркала, че може да се върне по-късно, ако иска курса.