Или може би не трябваше. През ключалката външният му вид я изплаши — светъл цветнокож с отвратителен белег през устните, от горе на долу. От друга страна, искаше да е някой, който няма да я заговаря, а мъжът изглеждаше точно от този тип хора. Отвори вратата.
Пред погледа й се изпречи някаква значка, мъжът се легитимира като инспектор Ейб Глицки от полицията в Сан Франциско, отдел „Убийства“. Тя отстъпи назад, когато я попита, тя ли е Мей Шинтака.
— Мога ли да вляза? — звучеше достатъчно любезно.
— Разбира се.
Той стоеше във фоайето. Нищо не можеше да направи, за да му попречи да забележи наскоро опразнените стени, местата, откъдето бяха свалени литографиите на Ленън, се набиваха на очи.
— Тук съм относно Оуен Неш.
Кимване. Мей се обърна и влезе обратно във всекидневната. Сега вече наистина й стана горещо и тя свали сакото си, като го метна на облегалката на канапето. Приближи се до еркерния прозорец и чу клаксона на таксито отдолу.
Сержантът направи няколко крачки към стаята, но се спря във фоайето.
— Обувките — помоли тя, — ако нямате нищо против. — Посочи към дългата, полирана разделяща дъска, която започваше от вратата. Собствените й тъмносини изрязани отпред обувки вече стояха до ръба.
Ейб си събу мокасините и ги постави на дъската.
— Готвите се да заминавате за някъде ли? — той махна към куфарите в коридора.
Тя прекоси отново стаята. Мъжът сякаш изпълваше пространството, дори повече отколкото Оуен, а Оуен беше едър мъж, бе бил едър мъж.
— Таксито ми пристигна долу — каза Мей. — Но и без това е прекалено рано. Ще го отпратя.
Ейб се притесняваше да я пусне да слезе, но тя бе оставила куфарите си, както и сакото от костюма си. Не си беше взела чантата. Ако се качеше в таксито, той можеше да се обади на диспечера и най-вероятно да я спре, преди да е изминала и километър.
Сега преимуществата бяха на негова страна. Тя го бе поканила в апартамента си. Не трябваше да показва заповед, каквато при всички случаи и нямаше.
Веднага, щом си тръгна от Харди, реши, че трябва да посвърши малко полицейска работа. Накара телефонната компания да направи обратна справка по телефонния номер на Мей и откри адреса й, оказа се на път за дома му. Бе потърсил Елизабет Пулиъс, но тя била излязла със свидетел и не се очаквало да се върне в кантората си до понеделник. Довърши рапорта относно случая „Неш“, изпи набързо чаша следобеден чай с няколко понички долу в кафето и се качи до ареста да разпита един доносник, който вероятно знаеше името на убиеца на докараните в моргата миналата събота и неделя. Информацията си струваше да бъде проверена, така че той запланува видеозапис за понеделник.
Когато се върна в кабинета си, вече наближаваше четири, обади се в архива и получи регистрацията на беретата. Пистолетът принадлежеше на Мей Шинтака.
Аутопсията на Неш показа, че куршумите, причинили смъртта му, са били 25-и калибър и Глицки реши, че не е необходимо да изчаква официалния балистичен доклад. Имаше адреса й и поне засега, Мей Шин беше тази, която търсеха.
Тя не скочи в таксито и не избяга с него. Ейб стоеше на еркерния прозорец, видя я как казва нещо през прозореца на шофьора. Когато отстъпи назад, таксито потегли с изсвирване на гуми.
Глицки я наблюдаваше, докато затваряше вратата на апартамента — внимателно придържаше топката с една ръка и наместваше вратата към прага с другата, по начина, по който майките го правеха, когато децата им спяха. Виждайки тъмносините й отворени обувки с ниски токчета и ушития по поръчка костюм, той трябваше да си напомни, че според всички сведения, с които разполагаше, тази жена бе проститутка.
Мей си събу обувките и влезе обратно във всекидневната. Откри, че не би могъл да отгатне точно възрастта й и я определи с плюс-минус десетина години. Можеше да бъде някъде от двайсет и пет до четирийсет и пет. Имаше, помисли си той, много необичайно лице, костите ясно изпъкваха, кожата беше гладка и опъната от пристегнатата назад коса.
Тя се приближи до ниското канапе, където бе оставила сакото си и се отпусна върху него. Направи някакъв жест, който той възприе като покана да седне, така и направи. Чувстваше се като дръвник с кафявите си чорапи и американското си спортно сако.
— Искате ли чай? — попита жената. — Моля, свалете си сакото. Много е горещо.
Доколкото му бе известно, в силите на реда той беше единственият, който пиеше чай. Помисли да откаже, но после осъзна, че би му доставило удоволствие да гледа как Мей Шин се движи наоколо.
— С удоволствие — отвърна Глицки. Сгъна сакото си накрая на канапето, като реши, че ако тя продължава все така, не след дълго ще остане чисто гол.