Както и всичко останало в управлението на Сан Франциско, решението за построяването на по-голям щатски затвор беше взето след справедливи и широкообхватни дебати относно другите нужди, за които отпуснатите пари биха могли — в един по-съвършен свят — да се използват. Въпреки, че електоратът бе одобрил ограничителните мерки, които щяха да осигурят средствата, контролните органи първоначално бяха склонни да вложат парите в закупуването на електронни белезници за наблюдение на затворниците — винаги, когато се сетеше за това, Харди без да иска започваше да се смее — и да използват останалото за изследвания в областта на СПИН. Този високохуманен план бе обсъждан от кмета, контролните органи и всевъзможни инстанции в продължение на единайсет месеца. Най-накрая, под заплахата от оставка на шефа на полицията Дан Ригби и областния шериф Хърбърт Монтоя, бе одобрен затвора.
Харди се загледа надолу към дупката, докато последните от работниците привършваха за деня. Представи си петима бандити в стар форд да се носят към някой строителен обект, за да застрелят всеки, който евентуално се мотае наоколо и петимата с видеоконтролирани електронни гривни на китките, които да ги предпазват от извършването на престъпления, защото, нали разбирате, ако ченгетата знаят местонахождението ти през цялото време, това би било все едно да си в затвора, нали?
Първия път, когато я беше видял, по лицето й се стичаше размазан грим, а косата й стърчеше на всички посоки, така че Харди не можа веднага да познае Селин Неш, щом тя излезе от „Съдебна медицина“, на петнайсетина метра разстояние, вляво от него.
Изрусената коса — или беше естествено руса? — гъста и сресана назад, стигаше малко под раменете й и изглеждаше така, сякаш бе професионално направена преди десетина минути. Носеше синьо-зеленикаво боди, което изчезваше в чифт маркови джинси, пристегнати на талията с червен шал. Докато наблюдаваше как тялото се приближава отстрани към него, той почти неестествено усети същността му, завладяващото присъствие на великолепна самка — почти котешките движения, поклащането на хълбоците и полюшването на гърдите. Престана да диша.
После тя се извърна към него и той я позна.
— Г-це Неш?
Беше още на три-четири метра, когато спря. Харди се представи отново, приближавайки се към нея.
— Съжалявам — каза тя, — имаше толкова много… — не се доизказа. — От експертизата ли сте?
Харди обясни връзката си, че ще поеме делото, когато то стигне до областната прокуратура.
— Току-що се връщам от Кен Фарис. Каза ми, че може да сте тук. Доста е съсипан.
— Представям си.
Очите й бяха светло сини, почти сиви. Помисли си, че със същия успех можеше и да е невидим — очите гледаха през него, после се спряха отново върху му, чакаха.
— Съжалявам за баща ви — наистина го мислеше.
Селин кимна, без да му обръща внимание или просто беше погълната от себе си.
— Е, задържам ви — Харди отстъпи и тя го докосна по ръкава на сакото, като остави ръката си да лежи там, миг по-късно погледът й последва пръстите.
— Извинете — промълви тя. — Все това спазване на благоприличието.
Ръката й беше оковала неговата — усещаше я през ръкава на сакото си, имаше стоманена хватка. Улови погледа й, все още сдържан, лицето й — маска. Почуди се дали не е изпаднала в състояние на шок.
— Добре ли сте?
Тя си пое дълбоко въздух, после явно осъзна, че го стиска за ръката. Деколтето на бодито пламна. Тя пусна Харди и вдигна длан към врата си, смутена.
— Това е една от най-големите травми, смъртта на родител — каза. — Предполагам, че просто не съм подготвена.
— Лошото е, че никога не сме подготвени — отвърна Харди.
— Правя разни неща… не знам защо — като пусна шията си, тя плъзна ръка надолу по гърдите си. Деколтето й още беше зачервено. Сякаш върша всичко насън, разбирате ли? Правя, каквото трябва да се направи, но всичко останало, което става вътре в мен…
— Искате ли да си починете? Да се качим в кантората ми? Или да отидем да пийнем по нещо някъде?
— Не пия, но би било чудесно, ако…
— Тогава можем да отидем в кантората ми.
— Не, вие тръгвайте. Аз просто ще… добре, да идем до някой бар, благодаря. Малко компания няма да ми навреди.
При тези обстоятелства изборът на „Лу Гърка“ едва ли щеше да бъде подходящ.
Седяха на високи столчета около малки маси отпред до прозорците на „Софи“, заведение, което след осем се превръщаше в ресторант за млади тузари. Но беше на две пресечки от Палатата и ако искаш на спокойствие да изпиеш по едно, местенцето, преди сцената да се е оживила, не беше лошо.