— Я си помисли — продължи Харди. — Намират те за виновен, не плащаш на адвоката си, защото не си е свършил работата. Намират те за невинен, не му плащаш, защото повече не се нуждаеш от услугите му. И при двата случая адвокатът ти остава на сухо. Може и да си му благодарен, но не чак с благодарност на стойност от половин милион долара.
— Може би получава правата върху издаването на книга. Може това да е таксата му.
— Пико ми казваше, че ние — той и аз — трябва да си издействаме правата за книгата. В края на краищата ние намерихме ръката.
— Хей! — колкото и нетипично да беше за него, Глицки също се включи. — Аз арестувах Мей. Аз трябва да получа правата за книгата.
Елиът ги прекъсна:
— Някой плаща на Фримън. Още ли не смятате, че може той самият да е един от клиентите й?
Глицки спря поглед на Джеф.
— Задник на стойност половин милиона долара?
— Без да включваме гаранцията — добави Харди.
Глицки подхвърли:
— Ако я плати.
— Не знам — отвърна Харди. — Имам някакво предчувствие. Фримън иска отсрочка. Няма да иска отсрочка, ако тя ще чака на топло горе. Което означава, че ще си плати гаранцията.
22
— Мисля, че си невинна. Затова — беше твърде далеч от истината. Думите за Дейвид Фримън бяха инструменти, с които създаваше желания от него ефект.
Мей Шин пиеше „Шардоне“ в едно от сепаретата на „Тадичс Грил“. Дейвид Фримън, чорлавият й дух — хранител, седеше срещу нея. Преди отправянето на обвинението, той беше отишъл до банката й и с пълномощията на неин адвокат бе изтеглил 50 000 долара, с което почти ликвидира спестяванията й. Знаеше точно на каква сума щеше да възлиза гаранцията. Бе взел дрехите, които й бяха прибрали и ги бе дал да се изгладят, преди да й бъдат върнати. Купил й беше нови гримове.
Следял историята във вестниците. Когато събота сутринта прочел за арестуването й, разбрал, че трябва да й помогне, че ще има нужда от адвокат, че на една японка, любовница на известен и влиятелен човек, ще й бъде много трудно да се защити пред строените в боен ред държавни институции. Сега, след като говорил с нея вече имал и преимуществото да вярва, че е невинна.
— Но аз не съм в състояние да ви платя.
Той повдигна рамене, отпи тъжно от собственото си вино. Пердето на сепарето бе дръпнато. Обсъждали бяха това и преди. Беше се опитал да я убеди, че се заема с делото й безвъзмездно. От време на време, беше й казал той, човек просто прави някои неща, защото така трябва. Което я бе накарало да се усмихне.
— Щом като аз не мога да ви лъжа и вие не трябва да го правите.
— Мей, защо да те лъжа?
Тя постави чашата си на масата, завъртя я, без да сваля очи от него. Най-накрая той не издържа и започна да се смее сам на себе си.
— Добре — отвърна. — Добре, но мотивът никак не е ласкав.
— Изминалите няколко дни също не бяха — отвърна тя.
— Да, не бяха — Фримън отпи глътка вино, после си пое дълбоко въздух и започна: — Знаеш ли, че допреди десетина години на адвокатите не им беше позволено да се рекламират? — тя кимна. — Дори и сега, когато по принцип е законно, все още не е особено добре за практиката ти, освен ако не се занимаваш с бракоразводни дела, шофиране в нетрезво състояние или обезщетявания при катастрофи. Искам да кажа, че това до известна степен те поставя в доста неизгодно положение на пазара. Добрите адвокати не се рекламират, защото нямат нужда да го правят, а ако имат нужда, тогава значи не са добри — имаше приятна усмивка, изразително лице. Искрени кафяви очи и покрита с гъста, тъмна коса глава. — Получава се един порочен кръг.
— Аз като реклама ли се явявам?
— Останах със седем съдружници. Трябваше да освободя трима за последните дванайсет месеца. Положението е катастрофално. Това е доста шумно дело. Оуен Неш беше много известен човек.
Не я изненада. Бе достигнала до стадия, в който, мислеше си тя, вече нищо не би могло да я изненада. Поне знаеше.
Но при споменаването на името на Оуен, върху нея се спусна сянка. Не искаше да седи тук, да пие вино, да се наслаждава на храната.
— Не съм го убила аз, Дейвид.
Той я потупа по ръката през масата.
— Разбира се, че не си.
Той не й вярваше. Каза й го още в събота, преди дори да бяха говорили, преди изобщо да бе видял доказателствата на обвинението — нямало значение, дали е убила, или не Оуен Неш, той щял да я отърве.
— Но аз не съм го убила!
Той любезно я накара да замълчи, като сложи показалец върху устните си.
— Трябва да призная, че има много малко доказателства, че ти си го направила.
— Ами завещанието?
Той махна с ръка.
— Завещанието. Завещанието ли те е накарало да се качиш на яхтата? То ли ти е предоставило възможността да убиеш Оуен? То ли ти е осигурило средствата? Била си си у дома, нали? — тя кимна. — Добре тогава. Ще докажем, че си си била у дома. Завещанието, както и останалите така наречени, доказателства, нямат абсолютно никаква връзка със случилото се. С какво разполагат? Завещанието? Билетът до Япония?