— Имам среща с един човек — отвърна той.
— Разбира се, няма проблеми — заяви Крис. — Имаме пейджър на бюрото там.
Той чу да я викат по име, докато чакаше на тапицирания висок стол. Нямаше нормални столове, само високи. И малки, наподобяващи гъби маси със списания по тях: „Сити Спортс“, „Триатлон“, „Максимум Стил“, „Дъ Къмпетитив Едж“. Носеше се някаква музика, доста насечена. Звучеше му като множество баскетболни топки, дриблирани по дървен под.
Мястото вече изглеждаше претъпкано, но хората продължаваха да се нижат покрай него, сякаш отзад раздаваха пари.
Изведнъж, въпреки че тичаше четири или пет пъти седмично, той се почувства стар и отпуснат. Всички тук бяха под трийсетте, освен онези, които бяха на по петдесет и изглеждаха по-добре, отколкото Харди си мислеше, че е изглеждал на двайсет.
И Селин, която беше далече под петдесетте, изглеждаше по-добре, от която й да е от двайсетгодишните, нищо, че затова падаше бая потене. Или вероятно най-вече заради това, че падаше бая потене. Синя лента за глава придържаше косата й назад, около врата й беше увита хавлиена кърпа. Носеше флуоресциращо синьо горнище „Спандекс“, потъмняло от пот между гърдите й. Голата кожа на корема й блестеше стегната и потна. Опънатото долнище бе изрязано до над хълбоците и се спускаше доста под пъпа отпред — бикини „Спандекс“, комплект с горнището. Бели „Рийбок“.
Преди да се усети, вече се беше изправил. Здрависаха се, дланите й бяха потни. Тя го целуна по бузата, после избърса леката влага от едната страна на устните му.
— Извинявай. Благодаря ти, че дойде.
Харди стоеше неподвижно, искаше му се да изтрие мястото върху бузата си. Огънят гори.
— Чувствам се малко неловко тук — каза той. — Страхувам се, че е извън рамките на обичайното ми обкръжение, особено пък така, както съм облечен.
Тя го вкара вътре.
— Изглеждаш чудесно.
— Има ли къде да поговорим?
Селин му отвърна, че има барче на втория етаж. Ставало ли? Харди я последва по едно широко гранитно стълбище с перила към фоайето на горния етаж. Цялото пространство беше запълнено със свръхмодерни метални уреди за мъчение — веломери, „Клайм-Мастър“-и, съоръжения за гребане, приспособления за ходене. Всяко се използваше. Нямаше как да избегнеш пъхтенето, шума от трийсетте комплекта бръмчащи механизми, от време на време по някой стон или сумтене. Зад гладиаторите стъклената стена към улицата разкриваше един от прочутите изгледи на града — Алкатрас, Ейнджъл Айлънд, Марин Каунти. Можеше да се види как на километър и нещо навътре по „Голдън Гейт“ мъглата рязко свършваше.
Атмосферата в бара беше толкова предразполагаща, колкото тази на железопътна гара, но поне нивото на шума бе по-ниско. Музиката от аеробиката не бумтеше чак толкова силно, въпреки че се процеждаше от фоайето. Селин си поръча някакъв шейк, в който съвършеният индивид зад бара изсипа цял куп есенции. Харди реши, че ще се задоволи с чаша минерална вода — плати четири долара и седемдесет и пет цента за двете.
Седнаха на една ниска масичка в ъгъла на помещението, където стъклената стена се срещаше с тухлената.
— Често ли идваш тук? — попита Харди.
— От време на време като че ли направо живея тук. Откакто татко… — тя отпи от шейка си. — Изразходвам енергия. Не знам с какво друго да запълвам времето.
— С какво си се занимавала преди?
— Не те разбирам.
— Преди баща ти да умре. Понякога най-доброто, което човек може да направи, е да се върне към ежедневните си ангажименти, към обичайния си ритъм на живот.
Танкерът, който се появи от мъгливия бряг на Залива, изглежда за миг отклони вниманието й.
— Но аз не съм имала никакви ежедневни ангажименти — отвърна тя. — Искам да кажа, не съм работила или нещо такова. Просто живеех. Сега… — не се доизказа, отново се загледа към Залива.
— Всеки ден ли си се виждаше с баща ти?
— Ами, не всеки. Когато искаше да ме види, трябваше да съм му на разположение. Знам, че звучи странно, но иначе се сърдеше.
— Сърдеше се, ако не зарежеш всичко, за да го видиш ли?
— Е, не всичко. Имах си и собствен живот.
— Точно за това говорех. Върни се отново към собствения си живот.
Тя клатеше глава.
— Но сега сякаш в него няма никакъв смисъл. Не разбираш ли? Като че ли е лишен от център.