Макгайър отиде до кранчетата и се върна с халба тъмна бира.
— А какво да правя с това? Виждам те да влизаш през вратата и искам една „Гинес“. Съвсем машинално. Сега имам една налята „Гинес“, а тази вечер ти ми пиеш ирландско.
— Именно елементът на изненада ме прави толкова неустоим. Тази вечер се нуждая от нещо истинско.
— Баща ми казваше, че тайната да контролираш алкохола е никога да не пиеш, когато чувстваш, че имаш нужда да го направиш.
— Дълбокомислени слова — отвърна Харди. — Нощта на афоризмите се е спуснала в „Шамрок“. Само че налей още едно, ако обичаш?
Моузес въздъхна, извърна се, сграбчи бутилката с „Бушмилс“ от задния плот и му наля.
— Пророкът никога не е пророк в собствената си страна, нали знаеш. В това се състои трагедията на гениите. Остави „Гинеса“ — додаде Харди. — И нея ще изпия.
Моузес придърпа столчето си. Харди често казваше, че в лицето Моузес вероятно изглежда така, както Господ би изглеждал, когато остарее. Шуреят му бе само с няколко години по-стар от него, но тези няколко години си бяха казали думата. Беше с дълга, кестенява коса, леко посребрена, хваната на конска опашка отзад и често чупен нос. Имаше характерни бръчки навсякъде — бръчки от смях, бръчки от тревоги, тънички бръчици под очите. Този месец бе гладко обръснат, въпреки че това зависеше.
— Е, защо изобщо е искала да те види тази Селин?
Харди присви рамене.
— Да й подържа ръката, знам ли. Изглеждаше съкрушена. Помислих си, че бих могъл да й помогна да го преодолее. Сега обаче си мисля, че трябва да осигурим охрана за Мей Шин.
— Не смяташ сериозно, че би й направила нещо, нали?
— Не знам какво би направила. Не мисля, че изобщо знае какво прави.
Моузес отпи от собствения си скоч.
— Тя е разстроена, не можеш да я виниш. Вероятно нищо няма да направи — отвърна той.
— Именно това „вероятно“ ме притеснява — Харди извади калъфчето със стрелички от джоба на сакото си и започна да завива ръчно изработените си перца към остриетата. — Мисля да отида да забия няколко — каза той. — Да направя нещо, за което поне ме бива.
Дейвид Фримън вдигна телефона. Работното му време беше изтекло, но той все още седеше зад бюрото си — след вечеря се бе върнал на мястото, което най-много обичаше. Нямаше някаква определена работа, така че се просвещаваше — осведомяваше се за наскорошните решения на Калифорнийския апелативен съд, колкото да се посмее малко.
— Г-н Фримън, обажда се Ник Строс. Получих визитката ви от една моя съседка, г-жа Стрелецки. С какво мога да ви помогна?
— Г-н Строс, много мило от ваша страна, че се обаждате. Както вероятно г-жа Стрелецки ви е споменала, работя за една клиентка, която трябва да докаже какво е правила на двайсети юни, събота през деня. Въпросната жена по случайност живее точно срещу вас на същия етаж — апартамента с еркерните прозорци.
— Разбира се, знам го, но не мога да кажа, че познавам жената, която живее там.
— Тя е японка. Доста привлекателна.
— Бих искал да се запозная с нея. Имам нужда от нещо привлекателно в живота си — кратко мъжко подхилване, после Строс замълча за миг. — Съжалявам. Двайсети юни ли казахте?
— Точно така. Знам, че вече доста време е минало оттогава.
— Не, не. По принцип не бих си спомнил. Но просто това беше денят, в който взех децата си. Бяха на екскурзия из Европа с майка им — разведени сме — и ги посрещнах на зазоряване на летището.
— И не са ви споменавали нищо, не са видели нищо?
— Не знам как биха могли. Бяха спали по време на полета и бяха готови за излизане, така че се отбихме само да хапнем по един залък и да оставим багажа им. После тръгнахме да изучаваме града. Великолепен ден, те са добри деца.
— Не се съмнявам. Но не сте ли видели нещо?
— Не, съжалявам. Какво е направила, тази привлекателна японка?
— Обвинена е в убийство, въпреки че делото е слабо. Ако някой я е видял в дома й през този ден, можем да подадем иск за оттегляне на обвиненията.
— Ще поговоря с момчетата, ще проверя отново, но наистина се съмнявам. Между другото, кого е убила?
Фримън се въздържа. Това беше естествен въпрос.
— Не е убила никого, г-н Строс.
— А, да, точно така. Съжалявам.
— Няма нищо. Благодаря ви, че ми се обадихте.
— Естествено.
Фримън се облегна назад, с ръце кръстосани зад главата. Значи алибито нямаше да издържи. Не беше кой знае каква изненада.
27
Върховните съдебни заседатели бяха свикани за десет часа сутринта, в четвъртък, втори юли 1992 година. За Харди това беше първо появяване тук. Носеше чисто нов, тъмен костюм на почти невидими кафеникави райета, кафеникава копринена вратовръзка, черни обувки. Когато Пулиъс го видя отпред, пред вратата на залата, подсвирна и го огледа от главата до петите.