„Не съм била постоянно на негово разположение. Баща ми не ме е контролирал!“
Той го пропъди от съзнанието си. Онова беше снощи. Това беше днес. Имаше строго определена роля и беше по-добре да се придържа към нея.
— Г-це Неш, кажете ни какво точно ви каза баща ви относно въпросния ден, двайсети юни.
Тя непрекъснато се опитваше да улови погледа му, да го дари с обещаната прошка, но той се бе съсредоточил върху съдията, върху съдебните заседатели. Поглеждаше към нея само, когато отговаряше на въпросите.
— Каза, че възнамерявал да отиде до Фаралоните в събота с приятелката си, с Мей.
— Споделял ли е и друг път плановете си с вас?
— Да, непрекъснато.
— И от ваш личен опит, баща ви изпълняваше ли наистина нещата, които възнамеряваше да направи?
Това беше като да гърмиш по риба в кофа. Непрекъснато очакваше да чуе някой да протестира относно характера и насоката на въпросите му, но тъй като в стаята нямаше нито адвокат, нито председателстващ съдия, той можеше да си пита каквото си иска.
— Винаги. Ако татко кажеше, че ще прави нещо, той го правеше.
— Добре, но просто в полза на самия аргумент, ами, например, ако Мей Шин се беше разболяла в събота сутринта?
— Татко щеше да направи нещо друго. Нямаше да си загуби целия ден. В никакъв случай.
— Нямаше да излезе сам, след като вече е запланувал да го направи, така ли?
Селин се замисли за миг, като гризеше нокътя на палеца си.
— Не, не мисля. Той не обичаше да е сам. Освен това, ние знаем, че не е излязъл сам, нали?
— Права сте, г-це Неш, знаем. Наистина знаем.
Продължи до три и половина, но получиха правото за възбуждане на дело.
Суматохата нямаше да се усети веднага. Гаранцията все още действаше. Нямаше да последва незабавното арестуване на Мей Шин, но козина щеше да започне да хвърчи, още щом Дейвид Фримън научеше новината, което щеше да стане много скоро.
Междувременно, Харди си прибираше нещата в куфарчето, като се надяваше, че Селин Неш е решила да не чака заседателите да се оттеглят.
Селин изникна до него още на вратата.
— Съжалявам — каза тя. Промуши ръка през неговата и той усети топлината на тялото й, там, където кожата им се допираше.
— Няма нищо, всеки може да се разстрои. Случва се.
— Не знам какво ми стана. Не исках нищо подобно да се случва.
— Няма нищо, забрави го. Току-що се придвижихме към процес. Сега трябва да бързам.
Той беше спрял пред асансьорите. Тя стоеше прекалено близо и сърцето му биеше достатъчно силно, за да го усеща.
— Какво искаш да направя, Селин?
— Просто не искам да ми се сърдиш.
— Не ти се сърдя. Бях нетактичен, не беше много професионално.
— Не ми пука за професионализма.
— Но отношенията ни са чисто професионални — заяви той, толкова ясно, колкото можеше. После добави: — Няма значение.
— Има, има значение. Знаеш ли какво означава да си съвсем сам?
Въпрос от непрофесионално естество.
Асансьорите се отвориха, претъпкани, както винаги. Харди се качи, Селин се притисна към него, бедро до бедро, ръката й в неговата. Усети мириса на пудрата, която използваше, същата пудра, която остави по него, когато го посрещна с целувка в „Силни тела“ снощи и която беше изтрил в „Шамрок“, преди Франи да бе дошла, за да прекарат тяхната вечер. Не натисна копчето за неговия етаж и се возиха мълчаливо по целия път надолу до партера, докато всички останали около тях не спираха да говорят.
Излязоха от входната врата, завиха на изток по „Браянт“, за да се скрият от палещото слънце. От Залива подухваше хлад. Изминаха две пресечки, преди Харди да каже, че знае много добре какво означава да бъдеш съвсем сам.
Селин го прие, без да каже нищо. После:
— Сигурно ме смяташ за луда.
Той се усмихна.
— Хората вършат налудничави неща. Но това не означава непременно, че са луди.
— Не значи ли?
Харди направи още няколко крачки.
— Не знам, може и да значи.
Беше едно малко кубинско кафене, без име, тъмно като в пещера. Масата бе от изрязан шперплат — имаше седем такива маси, четирите бяха заети. Испански телевизионен канал жужеше от ъгъла в дъното. Хубавият мирис ги бе накарал да спрат и да влязат. Пиеха кафе кон Лече, приготвено от сгорещено до пяна мляко, сладко.
Ако влезехте, и ги видехте да стоят един срещу друг, освен че щяхте да разберете, че мястото им едва ли е тук с техните английски дрехи и цвят на кожата, също така щяхте да предположите много верни неща за тях. Въпреки, че не се познаваха много добре, между двамата съществуваше силно привличане. Трябваше да го овладеят, като поставят масата помежду си. Не бяха любовници, ако бяха, щяха да седят един до друг. Е, може и да се бяха скарали, но не се сдържаха сърдито. Не, първото впечатление беше правилно. Стремяха се към нещо.