Мъжът се бе привел напред, ръцете му стискаха широката дълбока чаша за кафе. Той не просто се облягаше, всъщност по-скоро се беше прегърбил, унесен, хипнотизиран?
Тя изглеждаше по-въздържана, но имаше неща, с които се издаваше, негласни покани. Стоеше отстрани на него, много добре сложена. Тъмният й костюм бе невзрачен, но се виждаха голяма част от прекрасните й крака, здраво кръстосани и свити назад под стола й. Тя леко придържаше чашата си с една ръка — другата беше протегната, достатъчно незабележимо към него, на разположение, ако я искаше, ако посмееше да я вземе.
Предимно тя говореше. Бихте си помислили, че именно днес ще го направят. Оттук ще отидат у нея или у него, или може би в мотел. Усещаше се, дори и от другата страна на помещението.
28
След като Дороти си тръгна, Джеф Елиът се обади на Паркър Уайтлоу в „Кроникъл“ и му каза, че зрението му се е възстановило — щял да се върне на работа на следващия ден.
Не отговаряше напълно на истината, но нямаше защо Паркър да знае. Повечето хора нямаха никаква представа как се развива склерозата. Можеха да видят резултатите — отслабналите крайници, загубата на тегло, липсата на координация в движенията — но си нямаха и понятие за това, как болестта напредва. Джеф си помисли, че това беше добре. Само в негова полза бе, ако Паркър си помислеше, че каквото там го бе приковало на легло за един ден, вече напълно е отшумяло и той може да бъде отново първокласния репортер, който бе бил преди.
В действителност, зрението му още беше доста слабо. Вчерашният ден, започнал в абсолютен мрак, го бе окуражил с известно проглеждане. Зрението му, постепенно, по малко, се бе завърнало. Но докато го пробваше, откри, че лявото му око още за нищо не става — кафявото петно препречваше всичко, освен най-крайните части от периферията. Дясното бе малко по-добре — обсега на виждане беше по-широк, въпреки че всичко бе размазано. Но той реши, че ще се справи. Не смяташе, че ще е много умно да се опита да шофира, но с останалото можеше да се оправи.
Лекарят му беше казал, че тъй като имало известна, почти незабавна ремисия от пълното ослепяване, съществувала малка надежда и можело да се очаква постепенно подобрение при продължително лечение със стероиди. Можел дори да си възвърне нормалното зрение. Евентуално.
На сутринта се обади в кантората на Мори Картър и каза на Дороти, че наистина трябва да отиде на работа, но би искал да я види довечера, както се били уговорили.
— Добре, а как ще отидеш на работа?
— Ще си взема такси.
Не искаше и да чуе за такси. Каза му, че можела да си вземе няколко часа — „Мори също ужасно съжалява за това. Вътрешно е добър човек.“ — и да дойде до обяд. Би ли бил така любезен да я изчака?
— Не е необходимо да го правиш.
— Разбира се, че не е. Кой казва, че нещо съм направила?
Позволиха му да се изкъпе и избръсне. Дрехите му бяха от онзи ден, но ставаха, къде-къде по-добре бяха от нощницата. Дороти пристигна преди дванайсет и половина и го закара с количката до колата си. Утрешната мъгла по Авенютата не се беше стопила и светлината се процеждаше през нея. Тя сложи патериците му в багажника, а той сам се настани на мястото до шофьора отпред. Краката му още не бяха напълно парализирани.
Хапнаха по един сандвич в „Томис Джойнт“ и той пристигна в редакцията към четири. Тя го остави на входа на „Кроникъл“ и каза, че ще дойде да го вземе към шест и най-добре било да е тук. Отново го беше целунала.
Имаше съобщение от някаква Елизабет Пулиъс от областната прокуратура, като накрая се казваше, че е относно Оуен Неш. Това го накара да си припомни всичко отново — въпроса с гаранцията, Харди и Глицки, стратегията на Фримън. Надяваше се да не е изпуснал много в деня, през който го нямаше. Обади се на Пулиъс и прегледа вестниците от последните два дни, като включи настолната си лампа и присвиваше очи, за да прочете мъгливите букви. След краткото съобщение на девета страница, че Мей била пусната под гаранция, не се споменаваше нищо повече.
Разбира се, че ще го свалят. Нищо не се беше случило. Решението на съда да определи предварителното изслушване за края на лятото бе отклонило вятъра от платната. Положението беше отчайващо. Само ако откриеше нещо около връзката Фримън — Шин щеше да си осигури нов материал, нова сензация.
Беше му харесало да работи по горещ материал. Това промени цялостното му виждане по отношение на работата, на света. Хората се интересуваха от него, търсеха мнението му, включваха го в шегите си. Вече не бе просто сакатото момче.