Джон Уиндъм
Неотразим аромат
Макар да бе очаквала този миг почти половин час, мис Мелисън потръпна, когато вратата изскърца и добре познатият глас рече:
— Добро утро, мис Мелисън.
— Добро утро, мистър Елтън — отвърна тя, без за повдигне глава и без да откъсне поглед от фирмените писма на бюрото.
Докато той окачваше палтото и шапката си, тя се изправи, отиде до картотеката и се разрови в картоните. Лицето й пламтеше. От опит знаеше, че това бързо ще премине и ще може да работи спокойно.
Когато се поуспокои, се обърна — мистър Елтън преглеждаше сутрешната поща. Беше млад, с приятна външност, не много висок, но с добра фигура. Тъмнокестенява коса, леко наивен поглед и приветлива усмивка. Точно тези детайли го правеха привлекателен за мис Мелисън.
— Май днес нямаме никакви делови срещи, освен обяда с мистър Гросбюргер, нали?
— Да, мистър Елтън, само обяда.
— Не го подценявайте. Мистър Гросбюргер може да ни направи богати.
В отговор тя само кимна.
— Нима не вярвате?
— Какво да ви кажа… Винаги в последната минута ще изплува нещо неочаквано и плановете рухват…
— Не, вече ще съм по-умен. Повече никакви авантюри. Получих добър урок. Вече зная, не трябва да се изобретява нещо ново, по-добре е да усъвършенстваш някой добре познат продукт, да рекламираш предимствата му пред своите конкуренти и работата е вързана в кърпа.
— Дай Бог, мистър Елтън — кротко рече мис Мелисън.
— Дълбока увереност в успеха — ето какво не ви достига, мис Мелисън. Аз отивам в лабораторията. И не забравяйте, моля ви, че се пише „продукт“, а не „прудукт“.
Останала сама, мис Мелисън извади от чантата си огледалце и се захвана да изучава лицето си. Едно, без съмнение, мило лице с формата на сърце, с правилен нос, не много тънки устни и кафяви очи под кадифени мигли. Леко кайсиевият оттенък му придава особена свежест. Но такива лица има хиляди, даже милиони, пък като прибавим и последните успехи на козметиката… Конкуренцията е сериозна.
Мис Мелисън въздъхна, прибра огледалото и делово пъхна лист в пишещата машина. Докато пишеше, мислите й бяха устремени към мистър Елтън. Колко е недооценен! — възнегодува тя. В епохата на Едисън би бил световноизвестен изобретател, истински национален герой. А сега гледат на него като на досадник и му плащат, за да не изобретява. Пък и работата не е само в парите. Изобретателят е творец, иска създаденото от него да носи полза. Например последния път, когато изобрети негорлива хартия. Шефовете на застрахователните компании и магнатите от дърводобива мигом скочиха и заплашиха да затворят лабораторията. А работниците заплашиха да го пребият.
И сега пак е захванал поредната авантюра, при това в козметиката и парфюмерията, където нищо не разбира. А онези не са глупаци. Казва, че е получил пореден урок, но пак ще го смажат като хлебарка. Вярно е, всеки път успява да получи добри отстъпки, но после изпада в ужасно настроение и всички наоколо трябва да ходят на пръсти.
Да, на него явно му е нужна опора в живота, някой, който да е редом, да го подкрепя морално, да се грижи за него…
Тук мис Мелисън случайно погледна часовника, ужаси се и бясно заудря по клавишите.
Точно в дванайсет и половина дойде мистър Елтън и започна да облича палтото си.
— Няма ли да ми пожелаете успех, мис Мелисън?
— Разбира се, мистър Елтън.
— Гледате на мен като на дете, което не трябва да излиза самичко на улицата.
— Какво говорите, аз просто…
— Този път може да не се вълнувате, нямам намерение да правя революция. Виждате ли това шишенце? — и извади от джоба си малко флаконче. — Просто ще кажа на мистър Гросбюргер, че една капчица от тази течност, пусната в парфюм, е напълно достатъчна да премаже конкурентите. Нарича се „съставка X“. Или нещо подобно.
— Да, мистър Елтън — неуверено промърмори мис Мелисън.
Той мушна флакончето обратно в джоба и напипа някакъв плик.
— О, съвсем забравих. Това е формулата на препарата. Не е ли по-добре да я скрием в сейфа?
— Разбира се, мистър Елтън, веднага ще го прибера. И най-искрено ви желая успех.
— Благодаря. Сигурно ще се върна преди да си тръгнете.
Тя скри плика с формулата в чекмеджето на бюрото и пое към лабораторията.
Мистър Деркс беше сам, всички останали бяха отишли да обядват. При вида на секретарката на шефа той застина с епруветката в ръка.
— Какъв подарък на съдбата, мис Мелисън, можем да сме само двамата почти цял час! Знаете ли колко съм мечтал за това! Вие сте една толкова…
— Зарежете излиянията, мистър Деркс — каза тя с известно раздразнение. — Не съм дошла да това. Къде е банката с препарат шейсет и осем? Мистър Елтън ме помоли да я затворя в сейфа.