— Благоразумно от негова страна.
Той огледа редиците от стъкленици и взе една от тях. Беше почти пълна.
— И внимателно, мис Мелисън, тази течност е по-силна от джина, по-опасна от него, да не говорим за цената.
— Благодаря ви, мистър Деркс — рече тя вежливо.
— Няма нужда. Колко често си мисля: ако мис Мелисън не беше секретарка, а лаборантка…
— Моля ви, престанете.
— Е, такъв е животът — въздъхна мистър Деркс и отново разклати епруветката.
Като се върна в офиса, мис Мелисън постави колбата на бюрото си и я загледа. После извади плика от чекмеджето, прочете отново записката, въздъхна, сложи изписания лист в пепелника и го запали. Хартията изгоря по-бързо от онези мостове, които тя бе запалила след себе си си. Но принципът е един и същ. После облече мантото си и тръгна да обядва. От единия джоб стърчеше колбата с препарат шейсет и осем, който тя отнесе.
Сред търговците мистър Гросбюргер бе по-известен като „Диана Мармион“, защото беше шеф на фирмата, пуснала на пазара козметика и парфюмерия за „очарователните …сетгодишни“. Беше един от водещите в бизнеса, но бе запазил за себе си „свежото дихание на неизкушената младост“.
Тънкостите на благовонната индустрия бяха напълно непознати за Майкъл Елтън, който не правеше никаква разлика между одеколон и тоалетна вода. Затова не бе изненадващо, че след обилния обяд с Гросбюргер, Майкъл разбра, че не е намерил верния път към сърцето на бизнесмена, затова в офиса го удари на екзотика, възторзи и страсти. Гросбюргер се ?!?!?!?!?расноречието му, спокойно обяснявайки, че неговата фирма е специализирана на очарование, невинност и свежа утринна роса.
Но не е лесно да спреш Майкъл. Беше си подготвил тактика и продължаваше да я следва. Докато мистър Гросбюргер не скочи.
— Разберете, млади момко, моите клиентки са нежни, крехки, млади създания, а не малолетни представителки на най-древната професия! По-добре се обърнете към някоя френска фирма.
По лицето на Елтън пробяга сянката на разочарованието.
— Ама вие изпускате изключителен шанс в живота си! — възкликна той.
Това не направи никакво впечатление на Гросбюргер, целият му ден минаваше в нюхане на аромати. Но тъй като не искаше да изглежда назадничав, каза:
— Добре де, дайте го. Може нещо да ви посъветвам.
Майкъл измъкна от джоба си флакончето и го постави на масата. Мистър Гросбюргер го взе, измъкна тапичката и го поднесе към носа си. После се навъси и изгледа Майкъл сърдито.
— Вие какво, момко, подигравате ли ми се? — възкликна гневно.
Елтън го успокои като обясни, че този препарат изобщо не е парфюм, а ново вещество без цвят и мирис, активизиращ елемент, използван още от древните производители на благовония. За да действа, трябва леко да се подгрее, както например при подобряването на вкуса на коняка. Гросбюргер го слушаше, колебаещ се между негативизма на дългогодишния опит и възможността да открие нови перспективи на пазара.
— Дайте ми флаконче от ваш парфюм, няма значение какъв, и веднага ще се убедите — каза Майкъл.
Мистър Гросбюргер се усмихна иронично, но извади едно шишенце с етикет „Утринни пъпки“. Елтън добави две капки от своя препарат и разклати флакончето.
— Сега повикайте за минутка вашата секретарка — каза.
Гросбюргер натисна бутона и мис Бойл се появи мигом. В същото време Елтън плътно затъкваше ноздрите си с памук.
— От дългата работа с препарата получих възпаление на лигавицата — обясни той.
Първото, което би ти хрумнало, щом видиш мис Бойл, е, че природата се е отнесла твърде жестоко с нея. Но тъй като алтернативата за друга секретарка би взривила яростта на мисис Гросбюргер, тя бе задължена да изпълнява ролята си на деловодителка.
Елтън се усмихна и я помоли да капне мъничко от парфюма върху носната й кърпичка. Мис Бойл смутено се съгласи. Той внимателно отмери две капки.
Секретарката поднесе кърпичката към носа си.
— Да, съвсем като нашия „Утринни пъпки“ — зарадва се тя и размаха кърпичката. — Ама какво ви става, мистър Гросбюргер?! — възкликна и изненадата й бе съвсем оправдана: шефът й изглеждаше като човек, който трудно се владее и руши някаква вътрешни задръжки.
Накрая той проговори задъхано:
— Мис Бойл, Хермиона, скъпа! Ами аз съм бил сляп! Ще ми простиш ли някога?
Мис Бойл прибледня и отстъпи.
— Но… мистър Гросбюргер — едва промълви тя.
— Не, никога вече така официално. Наричай ме просто Сам, аз съм твоят Сам, Хермиона. Боже мой, колко сляп съм бил! Очаква ни райско блаженство, ти само протегни ръка. Как досега не съм разбирал, че ти, очарователната Хермиона, си център и смисъл на съществуването ми! Ела в прегръдката ми!