Валентин Иванов
Непобедимата армия
— Господин полковник, помните ли битката при Сириус?
— Да, капитане, самият аз участвувах в нея.
— Три години на тази прокълната планета и да не знаем, че сме воювали рамо до рамо! Тогава все още бях трети помощник на „Индепендънт“.
— А аз току що бях поел командвуването на „Плутон“. Беше хубаво корабче. Имаше чудесна капитанска каюта. Понякога като съм много уморен си представям, че ще стана и ще отида в нея. Беше облицована с марсиански бор и кадифе. Дявол да го вземе, тя беше по-хубава дори от каютата на адмирала. Истински лукс!
— Струва ми се, че помня вашия кораб, господин полковник. Не бяхте ли вие този, който пръв проби фронта в сектор…
— Достатъчно, капитане, даже тук и даже сега това е тайна.
— Виноват, господин полковник. Мъчех се да си спомня кой водеше тогава „Херкулес“ — стария Мосли или куция Мак Крайт.
— Разбира се, че беше Мосли. Той някак си се беше изхитрил да вкара кораба си под огъня на нашата собствена артилерия. После го съди военен съд.
— Започвам да си спомням. Съдът трябва да е бил след като аз попаднах тук.
— Беше голям некадърник, но във всички армии е имало и ще има некадърници. И в нашата също. Трябва да ти открия една малка тайна, капитане — некадърниците дори са необходими и знаеш ли на кого? — точно на своите способни колеги, защото им дават фон, над който да се извисят. А извисяването е смисъла на всичко, нали така, капитане?
— Тъй вярно, господин полковник, винаги съм мислел така.
— Започна да ме ласкаеш като първата си любовница, заповядвам ти да спреш.
— Слушам, господин полковник. Но бяхте започнали за стария Мосли.
— А, да. Пред офицерския съд той разправяше, че докато прослушвал ефира, прихванал някакъв кодиран обмен. Кодът, който използвували Самотните не бил от обичайните. Той решил, че е нещо важно, взел пеленг и без да му мисли много, хукнал след сигнала…
— Малък напред, подполковник. Операторите, готови за преход — изкомандвува Мосли с отпаднал старчески глас. Докато се пристегне с колана, започнаха да пристигат докладите за готовност. Генерал-лейтенантът почака малко за да се убеди по контролните лампи, че нарежданията му са изпълнени правилно и въздъхна, сякаш му предстоеше да се прости с живота си.
— Старт!
Старото корито, което по някакво недоразумение се използвуваше като космически кораб също въздъхна. Изглежда предчуствуваше, че и неговият край не е далеч.
— Генераторите прегряват, не достигат десет процента от енергията за прехода! — Компютърът изписа съобщението с истинско машинно безсърдечие.
Мосли не се колеба дълго: учудващо бързо старческите му пръсти изключиха маскиащото поле. В този миг за външни очи рейдерът възникна от нищото на пустия звезденфон. И почти веднага изчезна отново — този път се гмурна в безкрайно дълъг хиперпространствен скок.
Когато вибрациите най-после спряха, Мосли се нуждаеше от известно време за възстановяване. Коритото летеше с малък напред, а екипажът бавно се съвземаше от хипершока.
Скоро генерал-лейтенантът се почувствува по-добре.
— Първи боен пост за бой, втори боен пост готовност! Локаторната станция да уточни пеленга на сигнала.
— Втори боен пост готов!
— Първи боен пост готов!
На свързочниците им трябваше цяла минута за да уточнат координатите на източника. Все пак се включиха в норматива, но Мосли реши, че като се приберат в базата, трябва да им устрои няколко сериозни тренировки.
— Локаторната станция — готова.
— Към обекта — пълен напред!
— Слушам, сър — рапортува дежурният.
Едва бяха потеглили и той отново се обади.
— Стоп, пълен назад!
— Какво има, подполковник? — разсърдено попита Мосли. Дежурният имаше право да подава команди на екипажа само в случай на непосредствена опасност.
— Мини, сър.
— Пуснете два робота.
— Роботите са пуснати.
Двата взрива прозвучаха почти веднага, с трудно доловима разлика във времето. Генерал-лейтенантът си каза под нос нещо, което не е за казване пред други хора и особенно пред дами. После разкопча токата на колана и викна в микрофона:
— Трима доброволци!
— Лейтенант Хъдсън.
— Сержант Морис.
— Доктор Тейлър.
— След три минути в първи шлюз с ръчни тралове.
Не изчака потвържденията им.
Прибраха се след час и половина. Генарал-лейтенантът вече твърдо знаеше две неща — че е попаднал на свръхсекретна база на противника под носа на земния флот и че не трябва да пусне в ефира дори едно писукане, ако иска да направи нещо и да се върне. Тия мисли му се въртяха из главата, докато помагаше на Тейлър да довлече ранения Хъдсън до шлюза. В коридора ги посрещнаха и Мосли забърза към капитанската си каюта.