— Мосли, излизай. Процесът ти започва утре.
— На колко го осъдиха, господин полковник?
— На смърт, капитане, на смърт. На изменниците и убийците се полага да бъдат разстрелвани. Заради този некадърен генерал нашият славен космически флот загуби цял рейдер с повече от петдесет души екипаж. Аз самият бих го осъдил на смърт и сам бих го разстрелял, ако можеше, но и Ларкин си знаеше работата. Нали ти казах, самият Ларкин също е тук, можеш да го разпиташ лично, когато стигнем следващото пристанище.
— Повярвайте ми, господин полковник, и аз бих постъпил като вас. Предателите заслужават само смърт!
По дъските на горната пътека прогърмяха тежки бавни стъпки.
— Надзирателят! Надзирателят! — чу се от няколко места. Обикновенно робите се предупреждаваха взаимно в такива случаи за да не остане някой заспал.
Крачките приближиха. Надзирателят разкърши ръце, протегна се. После откачи от колана големия плетен бич. По него все още имаше петна от вчерашния преход — четиридесет убийствени морски мили, които триерата взе за рекордно време.
По-рано тук гребните кораби не се използвуваха толкова — планетата беше щедра на ветрове и местната цивилизация имаше стари традиции в платноходството. Но когато от небето се спуснаха в блестящи сребърни колесници могъщи и добри богове, които предлагаха почти даром сто пъти по сто пъти и още по толкова млади и силни роби, традициите бързосе промениха. Появиха се леки и бързи гребни корабчета, с които можеше да се прекосява архипелага за малко дни. Пък и ветровете, колкото и постоянни да бяха, си оставаха ветрове — свободни и неподвласни на ничия воля.
Небето бързо губеше наситения си отровно син цвят, вълните с плясък се разбиваха в обрасналия с миди и рачета борд. Новият ден идеше с широко отворени гърди. А робите-земляни затаиха дъх: предстоеше сутрешната гимнастика на надзирателя.