— Когато си помисля за децата ти — промълви Огъста, неспособна да вдигне поглед, — направо не мога да го понеса. Просто не мога да понеса мисълта за това, което са преживели…
— Те са добре — увери я Бей. — И ще бъдат добре. Те са моя грижа, не ваша. Моля ви, просто забравете, че съм била тук. Тръгвам си…
И тя си тръгна, чувствайки се замаяна от скръб и болка.
15.
Художествената академия в Блек Хол.
Здрач.
Бялото вино се лееше като река. Художниците и хората, които искаха да се срещнат с тях или да станат художници, клюкарстваха тихо, а изкуството бе второстепенна тема в разговора им. Познавачите бяха някъде другаде, защото се чу, че Дана Андърхил изнася беседа в частна галерия, някъде там, където беше това „другаде“. В Ню Йорк може би. Тара, загоряла и облечена в червен саронг, оглеждаше тълпата.
Вечерта се превърна в гуляй, мъжки купон, а откриването бе адски скучно, докато сред всички тези художници и кльощави студенти, които желаеха да бъдат като Хю Ренуик — или поне да могат да рисуват като него — не влезе един истински мъж. С ръце като желязо, с твърди гърди, със сини очи, които можеха да разтопят скала: Дан Конъли.
Тара го видя да влиза в галерията от страната на паркинга и си помисли, че той наистина изглежда ужасно готин, макар да се чувстваше малко неудобно в синия си блейзър. Изложбата бе на скулптура: „Намерени предмети на брега и другаде“ — творби, включващи нещата, намерени в корабостроителниците.
— Някога, когато сменяше покрива на къщичката на пазача в Хабърдс Пойнт, мислил ли си, че ще можеш да свържеш дъска, покрита с раци, към очукана перка и да станеш прочут художник? — попита Тара, промъквайки се до него.
— Не, а и все още не си го мисля — усмихна се Дан.
— Но казах на Еди Уилсън, че ще дойда да видя работата, която е направил със старата моряшка престилка и с качулката, която му дадох… и трябва да призная, мислех си, че може би и Бей ще е тук.
— Наистина!
— Да.
— Е, няма я, но защо не й се обадиш и да видиш дали не можеш да я изкушиш да дойде? Това бе първият й ден на новата работа и се обзалагам, че ще се зарадва на малко развлечения. Междувременно, видя ли работата на приятеля си?
Дан си взе чаша вино и посочи една обелена скулптура, обединила най-лошото от кърмата на стара лодка с най-лошото от носа на стара лодка.
— Американските импресионисти ще се обърнат в гробовете си, ако видят в какво се е превърнал Блек Хол — заключи Тара, ровейки в чантата за мобилния си телефон.
— Наистина ли? Аз пък си мислех, че е страхотно — отбеляза Дан и отпи от виното си. — Не очаквах да го харесам, но е така.
— О! — въздъхна Тара и очите й се разшириха от изненада, като видя кой идва.
— Бей! — възкликна Дан, изглеждаше щастлив като влюбен тийнейджър в първия момент и разтревожен като свидетел на катастрофа в следващия. — Какво е станало?
Бей влезе в галерията и налетя право на тях. Лицето й бе изпръскано с кал, а червената й коса — пълна с клечки и листа, челото й бе насинено и подуто. Но ги уплаши струйката кръв, която се стичаше през десния джоб на панталона й.
— Тара — изпъшка Бей, останала без дъх.
— Скъпа, какво е станало? — попита Тара, разтревожена от бледността на Бей и от пискливия й глас.
— Видях колата ти тук. Ще ме закараш ли у дома?
— О, Бей, какво е станало? — попита Тара, осъзнавайки, че приятелката й ще припадне. Прегърна я и я поведе към един стол.
— Тя ме видя през прозореца и си помисли, че осквернявам храстите на съпруга й. Тя вече е изгубила толкова вяра това лято… — Бей наведе глава. — Направих голяма грешка, като отидох там, Тара.
— Надявах се да е добре и за двете — опита да обясни приятелката й.
— Беше истинска катастрофа.
— Какво е станало с ръката ти? — попита Дан, докосвайки лакътя й. Дясната й ръка все още беше пъхната в джоба.
— Порязах я — отвърна Бей, сякаш го виждаше за пръв път.
— Дай да видя — каза Дан и се намръщи.
— Трябва да се прибера у дома при децата. Тара, ще ме закараш ли?
— Да вървим — каза тя и й помогна да стане от стола. — Бей, знаеш, че го направих само защото те обичам и защото ти се нуждаеше от работа, а Огъста се нуждаеше от градинар… Беше един от онези моменти, когато стихиите се събират толкова съвършено, нали знаеш, направо ще те порази светкавица, ако не им обърнеш внимание.